Бош огледа набързо помещението и забеляза белия телефон върху бюрото. Чудесно, помисли си той. Телефонът беше антика, от тези, на които слушалката беше поставена на вилка, а отдолу имаше кръгъл диск за набиране. Бин се отправи към бюрото си, но Бош бързо каза:
— Господин Бин, нали няма да имате нищо против да седнем ето тук, на канапето. Бихме желали посещението ни да няма формален характер, пък и без това по цял ден седим зад бюра, ако трябва да бъдем откровени.
Бин сви рамене, сякаш за него нямаше значение. Те така или иначе нарушаваха спокойствието му, където и да седнеха. Това си беше чисто американски жест и Бош веднага реши, че неговите очевидни трудности с английския бяха повече поза, някакво малко защитно средство. Бин седна в единия край на Г-образното канапе, а Бош и Еленър се настаниха в другия.
— Хубав офис — рече Бош и се огледа. Не видя друг телефон в стаята.
Бин кимна. Не им предложи кафе или чай, нито заговори за общи работи. Той каза само:
— Какво желаете, моля?
Бош погледна Еленър.
— Господин Бин — рече тя, — ние просто повтаряме това, което направихме преди. Вие не сте декларирали никакви загуби след проникването на крадците в банковия трезор. Ние…
— Точно така. Никакви загуби.
— Абсолютно вярно. А какво държахте в касетата си?
— Нищо.
— Нищо ли?
— Разни книжа и други такива, без особено значение. Вече разказах това на всички.
— Да, знаем. Съжаляваме, че трябва да ви притесняваме отново, но случаят все още е отворен и ни се налага да се върнем назад и да проверим да не сме пропуснали нещо. Бихте ли ми казали какви книжа точно сте изгубили? Това може да ни помогне, ако открием нещо от откраднатото и успеем да установим на кого е принадлежало.
Еленър извади от чантата си малък бележник и писалка. Вин погледна двамата си посетители така, сякаш не можеше да разбере как неговата информация би могла да им бъде от полза. Бош каза:
— Ще се изненадате от това, как понякога съвсем незначителни наглед неща…
В този момент пейджърът му започна да сигнализира и той го откачи от колана си, за да погледне номера на дисплея. Стана и се огледа, сякаш едва сега беше влязъл в стаята. Запита се дали не преиграва.
— Мога ли да ползвам телефона ви, господин Бин? Разговорът ще бъде градски.
Бин кимна и Бош отиде до бюрото, наведе се и вдигна слушалката. Погледна нарочно дисплея още веднъж и набра на Едгар. Остана както беше, с гръб към Еленър и започна да оглежда стената, сякаш изучаваше копринения гоблен, който висеше там. Чу как Бин започна да описва на Еленър документите за неговата имиграция и гражданска принадлежност, които са били откраднати от личния му сейф. Бош пусна пейджъра в джоба на сакото си и измъкна малкото джобно ножче, „буболечката“ и батерийката, които беше извадил от собствения си телефон.
— Тук е Бош, кой ме търси? — изрече той в слушалката, когато Едгар вдигна телефона. След като Едгар остави слушалката, Бош продължи: — Ще изчакам няколко минути, но ти му кажи, че водя разпит в момента. Какво толкова важно има?
С гръб към канапето и Бин, който все още говореше, Бош леко се извърна надясно и наклони глава, сякаш държеше слушалката на лявото си ухо, където Бин не можеше да я види. Спусна я на нивото на корема си, използва ножчето, за да махне капачето на наустницата, като си прочисти гърлото, докато правеше това, и тогава извади предавателя. С едната ръка свърза „буболечката“ към нейната батерийка. Беше се упражнявал да го прави, докато чакаше да получи нова кола в гаража на управлението. После напъха „буболечката“ и батерийката в кухината на слушалката. Накрая постави мембраната отново и щракна капачето на мястото му, кашляйки силно, за да заглуши звука.