— Добре — каза Бош по телефона. — Е, кажи му, че ще се обадя веднага щом приключа тук. Благодаря ти, мой човек.
Той остави телефона на мястото му върху бюрото, докато пускаше ножчето в джоба си. Върна се при канапето, където Еленър пишеше нещо в бележника си. Когато тя свърши и го погледна, Бош разбра, без да му беше направила някакъв знак, че разговорът ще добие ново направление.
— Господин Бин — рече тя. — Сигурен ли сте, че това е било всичко, което сте имали в касетата?
— Да, естествено, защо ме разпитвате толкова много?
— Господин Бин, ние знаем кой сте и обстоятелствата, при които сте дошли в тази страна. Знаем, че сте били полицейски служител.
— Да и какво? Това значи ли нещо?
— Знаем също и някои други неща…
— Знаем — намеси се Бош, — че сте били много добре платен полицейски служител в Сайгон, господин Бин. Знаем също и че за част от вашата работа са ви плащали в диаманти.
— Какво значи това, дето вие говори? — каза Бин, гледайки Еленър и жестикулирайки с ръце към Бош. Беше решил да използва за прикритие езиковата бариера. Колкото по-напред отиваше разговорът, толкова английският му ставаше все по-лош.
— Значи точно това, което той казва — отвърна Еленър. — Ние знаем за диамантите, които сте донесли тук от Виетнам, капитан Бин. Знаем, че сте ги държали в личния си сейф. Смятаме, че тъкмо диамантите са станали причина за проникването в трезора.
Новините не го разтърсиха, явно вече беше се приготвил за нещо подобно. Той дори не помръдна. Каза само:
— Това не е вярно.
— Господин Бин, ние разполагаме с досието ви — рече Бош. — Знаем всичко за вас. Какъв сте били в Сайгон, какво сте вършили… Също и какво сте взели със себе си, когато сте дошли тук. Не знаем само с какво се занимавате в момента — изглежда законно, поне на пръв поглед, но нас не ни е грижа за това. Интересува ни само кой е ограбил банката. А то е било заради вас. Взели са ви всичко, цялото скрито съкровище, което сте притежавали. Не смятам, че ви разказвам неща, които не са ви минали през ума и за които не сте мислили сам досега. Дори може би сте си помислили, че вашият бивш партньор Нгуен Тран стои зад всичко това и вероятно истината е такава. Не е лошо като предположение, но ние смятаме нещо друго. Всъщност ние мислим, че той ще бъде следващият.
Нито една бръчка не се образува по каменното лице на Бин.
— Господин Бин, искаме да говорим с Тран — рече Бош. — Къде е той?
Бин сведе поглед към триглавия дракон от килима на земята. Скръсти ръце в скута си, поклати глава и рече:
— Кой е този Тран?
Еленър погледна Бош и се опита да му каже с очи, че преди той да се бе намесил, разговорът вървеше чудесно.
— Капитан Бин, ние изобщо не се интересуваме от това, за да предприемем нещо срещу вас. Просто искаме да предотвратим друг обир на трезор, преди да е станал. Моля ви, помогнете ни.
Бин не отговори. Седеше и гледаше ръцете си.
— Вижте, Бин, не зная доколко сте запознат с обстоятелствата — рече Бош. — Може би си имате ваши хора навън, които търсят същите типове, които издирваме и ние. Казвам ви, че сте вън от всякакво подозрение, затова ни кажете къде е Тран.
— Не познавам този човек.
— Ние сме единствената ви надежда. Искаме да се доберем до Тран. Хората, които са обрали вас, отново са в тунелите, може би дори и в този момент. Ако не открием Тран през този уикенд, няма да ви остане нищо нито на вас, нито на него.
Бин не реагира по никакъв начин, както Бош и очакваше. Еленър стана.
— Помислете върху това, господин Бин — рече тя.
— Времето ни изтича, а така също и това на вашия бивш партньор — каза Бош, когато двамата с Еленър се отправиха към вратата.
След като мина през входната врата на магазина, Бош се огледа и в двете посоки и притича през улица „Върмънт“ към колата си. Еленър го последва, а гневът правеше крачките й твърди и отсечени. Бош се качи в колата и бръкна зад седалката за малкото касетофонче „Награ“. Включи го и нагласи скоростта на записа на най-високото ниво. Не смяташе, че ще се наложи да чака дълго. Надяваше се всичкото електронно оборудване в склада да не окаже смущение върху приемането. Еленър седна до него и започна да се оплаква:
— Прекрасно — рече тя. — Сега вече няма да изкопчим нищо повече от този тип. Той просто ще се обади на Тран и ще… какво, по дяволите, е това?
— Нещо, което задигнах от онези две хлебарки. Бяха поставили „буболечка“ в телефона ми. Това е най-старият номер, описан в книгата на „Вътрешно разследване“.