В този момент се обади диспечерката. Джими Бок имал чисто досие. Живеел в Бевърли Хилс и нямал криминални прояви. Нищо повече.
— Ще отида до телефона — каза Уиш. Бош я погледна въпросително. — Трябва да се обадя в службата. Ще кажа на Рурки, че дебнем този тип. Нека да пораздруса някой, който е свободен, да се обади тук-там в някои банки, за да провери дали името му няма да фигурира при тях. Може да им е клиент. Иска ми се също така да пусна името му през компютъра, за да проверя каква недвижима собственост притежава. Той ми каза: „Аз купувам, а не продавам.“ Бих искала Да разбера какво купува.
— Стреляй във въздуха, ако ти потрябвам за нещо — рече и тя се усмихна, докато отваряше вратата.
— Искаш ли нещо за ядене? — запита Еленър. — Вече се Умислям дали да не се възползваме от онези ресторанти ей там отсреща.
— Искам само кафе — каза той. Не беше ял виетнамска храна от двадесет години. Наблюдава я, докато тя вървеше търговския център.
Около десет минути след като Еленър беше слязла, държи под око мерцедеса, Бош видя една кола да влиза от край на алеята. Веднага определи, че това беше полицейска лимузина. Бял форд, без капаци на джантите — евтина работа. От разстоянието, на което се намираше, не можа да види кой е в колата. Той се съсредоточи върху мерцедеса и огледалото за обратно виждане едновременно, за да види дали фордът ще излезе от другата страна на комплекса. Изминаха пет минути, но бялата лимузина не се появи.
След още десет минути Уиш се върна. Носеше кафяв хартиен плик с мазни петна по него, от който извади чашка с кафе и две картонени чинийки. Задушен ориз и щипки от рак, обяви тя. Той отхвърли поканата й и свали прозореца от своята страна. Опита кафето, което тя му беше подала, и направи гримаса.
— Сякаш е направено в Сайгон и е било докарано оттам с параход — рече той. — Свърза ли се с Рурки?
— Аха. Ще накара някой да провери този Бок и ще ми се обади, ако открие нещо. Освен това иска да го уведомя по радиото, щом мерцедесът потегли.
Изминаха два часа, през които водиха незначителни разговори и наблюдаваха златистия мерцедес. По едно време Бош каза, че ще направи един кръг с колата около търговския център, колкото да се поразмърдат малко. Това, което не призна пред нея, беше, че всъщност искаше да хвърли един поглед за белия форд.
— Не мислиш ли, че трябва да се обадим и да проверим дали той е все още там вътре, а ако се обади, ще затворим? — рече тя.
— Ако Бин го е предупредил, едно такова обаждане може да го стресне и да го накара да помисли, че нещо става, това ще го направи много предпазлив.
Бош подкара и мина пред търговския център. Нищо необичайно не му направи впечатление. Заобиколи отново комплекса и спря на същото място. От форда нямаше и следа.
Тъкмо се бяха установили на предишния си наблюдателен пост, когато пейджърът на Уиш започна да сигнализира и тя слезе, за да отиде отново до телефона. Бош се съсредоточи върху мерцедеса и за момент изключи от съзнанието си белия форд. Когато изминаха двадесет минути, откакто беше слязла, той започна да се изнервя. Вече беше 3 следобед, а Бок-Тран не беше излязъл и тръгнал нанякъде както те очакваха. Нещо не беше наред. Но какво? Бош огледа внимателно пространството пред търговския център в очакване да я зърне как завива иззад ъгъла на крайната постройка. До слуха му достигна някакъв шум, нещо като приглушен удар. После втори, трети. Изстрели ли бяха това? Спомни си за Еленър и сърцето му се качи в гърлото. Или пък това беше шум от отваряне и затваряне на врати на кола? Погледна мерцедеса, но виждаше само задницата на колата. Около нея не се забелязваше човек. Хари отново огледа трескаво ъгъла — Еленър я нямаше. Тогава той зърна как светнаха задните стопове на мерцедеса. Бок потегляше. Бош запали мотора и подкара до ъгъла на сградата, а от форсирането на колата се разхвърчаха камъчета от чакълената настилка на алеята. Тогава видя Еленър да върви по тротоара към него. Той натисна клаксона и й направи знак да побърза. Еленър вече беше стигнала до колата и тъкмо се качваше, когато мерцедесът се появи в огледалото за обратно виждане и излизайки от алеята, зави към тях.
— Наведи се — каза Бош и издърпа Еленър надолу върху седалката.
Мерцедесът мина плавно покрай тях и зави по „Болса“. Той пусна врата й.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — настоя да узнае Еленър, изправяйки се.
Бош посочи към мерцедеса, който се отдалечаваше.
— Минаха покрай нас. Щяха да те познаят, понеже влиза в офиса днес. Защо се забави толкова?