Бош и Уиш направиха бързо резюме на ситуацията пред него и той веднага бе обзет от скептицизъм. Заяви, че трезорът бил непроникваем. Те му казаха да си спести хвалбите и помолиха да им предостави работните планове на трезора. Ейвъри III обърна календара-бележник на бюрото си и планът на трезора се оказа залепен на гърба. Стана ясно, че Ейвъри III и неговите служители бяха прехвалили своя трезор. Започвайки отвън навътре, имаше един инч стомана, последван от един фут железобетон, след който имаше още един инч стомана. Трезорът беше с удебелен под и таван, където имаше допълнително по един пласт бетон, дебел два фута. Както при повечето трезори, най-впечатляващото нещо оставаше масивната стоманена врата, но тя беше повече за внушителност. Също и номера с ръката и рентгеновия лъч, че дори и камерата капан. Всичко беше едно представление. Бош знаеше, че ако тунелните бандити се намираха отдолу, нямаше да им е много трудно да проникнат вътре.
Ейвъри каза, че през последните две нощи се задействала алармата на трезора, а в четвъртък дори два пъти. Всеки Път се налагало полицаите от Бевърли Хилс да го викат от Дома му. Той от своя страна викал сина си, Ейвъри IV, и го пращал да се срещне със служителите. Полицаите и наследникът му влизали в трезора и изключвали алармата всеки път, без да открият причина за задействането й.
— Не си и помислихме, че би могло да има някой в каналите отдолу — рече Ейвъри III. — Трудно е за вярване, много трудно.
Бош зададе още няколко въпроса във връзка с функционалните и охранителните устройства на трезора. Без да осъзнава значението на това, което казва, Ейвъри III спомена бегло, че за разлика от повечето обикновени банкови трезори неговият имал устройство за преодоляване на таимлока. Ейвъри III имал свой код, който можел да вкара в компютъра на заключващото трезора устройство и с него да го отваря по което време си поиска.
— Длъжни сме да откликваме на нуждите на клиентите си — обясни той. — Ако някоя дама от Бевърли Хилс се обади в събота, понеже й трябва диадемата за благотворителния бал, аз съм длъжен да мога да й я осигуря. Виждате ли, това е включено в услугата, която предлагаме.
— Всички ваши клиенти ли знаят за тази възможност? — запита Уиш.
— Разбира се, че не — отвърна Ейвъри III. — Само няколко от най-отбраните. Разбирате, ние имаме доста висока такса. Трябва да изпратим и въоръжена охрана, за да извършим това.
— А колко време отнема преодоляването на таимлока и отварянето на вратата? — запита Бош.
— Не много. Просто подавам кода за преодоляване на устройството до вратата на трезора и всичко става за секунди. После подавам и кода за отключване, завъртам колелото и вратата се отваря от собствената си тежест. Отнема може би тридесет секунди или най-много минута.
Не е достатъчно бързо, помисли си Бош. Сейфът на Тран се намира близо до вратата на трезора. Там някъде ще работят и бандитите. Те ще видят и вероятно ще чуят отварянето на вратата. Няма да има елемент на изненада.
Един час по-късно Бош и Уиш седяха отново в колата. Бяха я преместили на втория етаж от паркинга гараж на отсрещната страна на „Уилшайър“ и на половин пряка източно от „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Оттам се откриваше добър изглед към трезорното помещение. След като си тръгнаха от Ейвъри III и заеха отново позиция за наблюдение, т; видяха как Ейвъри IV и Грант затварят огромната врата от неръждаема стомана. Завъртяха колелото и набраха кода в компютъра, който я заключва. После светлините в помещението угаснаха, всички с изключение на тази от преддверието на стъклената стая. Там винаги светеше, за да се вижда символът на сигурността, която те предлагаха.
— Мислиш ли, че ще проникнат тази нощ? — запита Уиш.
— Трудно е да се каже. Без Медоус са с един по-малко. Може да са изостанали от плана.
Бяха казали на Ейвъри III да се прибере вкъщи и да бъде готов за повикване. Собственикът се беше съгласил, но остана скептично настроен по отношение на целия сценарий, който Бош и Уиш му представиха.
— Ще се наложи да ги опипаме отдолу, под земята — рече Бош, държейки волана в ръце, сякаш караше. — Иначе не бихме могли да отворим вратата на трезора достатъчно бързо.
Бош погледна разсеяно наляво, по протежение на „Уилшайър“. Видя бял форд с полицейски гуми, спрян до бордюра на около една пряка от тях. Беше спрян точно до един пожарен кран и вътре имаше двама души. Ясно, още си имаше компания.
Бош и Уиш стояха до неговата кола, която беше паркирана на втория етаж на гаража, в южния му край с предницата към стената. Гаражът беше изненадващо празен от повече от час, но затвореното пространство миришеше силно на отработени газове и гума. Бош беше сигурен, че миризмата на гума от спирачки идеше от неговата кола. Проследяването от Малък Сайгон, придружено от рязко спиране и потегляне, беше извадило душата на „новата“ му кола. От мястото, където стояха, можеха да виждат булевард „Уилшайър“ нагоре и надолу, а така също и хранилището, което се намираше на половин пряка на запад от гаража. На края на булеварда небето беше розово, а залязващото слънце — наситено оранжево. Вечерните светлини започнаха да се появяват тук-там из града, а движението по улиците намаляваше. Бош погледна на изток по „Уилшайър“ и видя бялата кола, спряна до тротоара, с двете фигури, подобни на сенки зад стъклото.