— За последната нощ ли мислиш? — запита тя в този момент.
— Откъде разбра?
— Предположих. Измисли ли нещо?
— Ами мисля, че беше хубаво. Смятам, че ние…
— Говоря за това, че някой се опита да ни очисти миналата нощ.
— О, не, нищо не съм измислил. Мислех си за след това.
— Аха… Знаеш ли, че не ти благодарих, Хари, задето остана с мен просто ей така, не поиска нищо.
— Аз би трябвало да ти благодаря.
— Колко си сладък!
Те се отнесоха отново в мислите си. Облегнат на вратата, с глава, подпряна на стъклото, Бош почти не откъсваше очи от трезора. Движението по „Уилшайър“ беше намаляло, но все още беше постоянно. Хората отиваха или се връщаха от клубовете по булевард „Санта Моника“ и около „Родео Драйв“. Вероятно в близкия „Академи Хол“ имаше някаква премиера. На Бош му се струваше, че всяка лимузина от Лос Анджелис минава по „Уилшайър“ през тази нощ. Коли от най-различни марки и цветове са разминаваха в едната и в другата посока. Движеха се толкова леко, че сякаш плуваха. Бяха прекрасни и загадъчни с тъмните си стъкла. Също като екзотични красавици със слънчеви очила. Коли, направени сякаш само за този град, помисли си Бош.
— Погребаха ли Медоус?
Въпросът го изненада. Той се учуди как ли й бе хрумнало Да пита точно това.
— Не — отвърна Хари. — Ще го погребат в понеделник, в гробището за ветерани.
— Значи погребение в Деня на загиналите? Звучи доста подходящо. Така или иначе неговият живот, изпълнен с престъпления, ще завърши с поставянето му в свещена земя.
— Не е така. Той даде своето там, във Виетнам. Бяха му запазили място още тогава. Сигурно и за мен има приготвено. Защо ме попита?
— Не знам. Просто си мислех… Ще отидеш ли?
— Ако не стоя тук да гледам този трезор.
— Ще бъде хубаво от твоя страна. Знам, че той е значел нещо за теб. Поне през част от живота ти.
Бош отпъди мислите, които го налетяха, но Еленър рече:
— Хари, разкажи ми за черното ехо. Спомена нещо онзи ден. Какво точно искаше да кажеш?
За първи път той отмести поглед от трезора и погледна Еленър. Лицето й беше в сянка, но чифт фарове осветиха за миг вътрешността на колата и той видя, че тя го гледа. Отново се обърна към трезора.
— Всъщност няма много за разказване. Това беше просто едно название на нещо неосезаемо.
— Неосезаемо ли?
— Нямаше име за него, затова ние му измислихме. Това беше онази тъмнина, влажната празнота, която човек усеща, когато се намира долу в онези тунели и е сам. Все едно че си на някое място, където усещаш мъртвите, заровени в тъмното. Обаче самият ти си жив. И уплашен. Собственото ти дишане някак отеква в тъмнината или поне ти така си мислиш. Не знам, трудно е да се обясни. Просто… едно черно ехо.
Тя остави да измине известно време, преди да каже:
— Смятам, че е хубаво да идеш на погребението.
— Нещо не е наред ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което казах. Начинът, по който говориш. От миналата вечер нещо не си на себе си, сякаш… не знам, забрави.
— Аз също не знам, Хари. Разбираш, след като отшумя всичко, може би малко съм се поуплашила. Това ме е накарало да се замисля над някои неща.
Бош кимна, но не каза нищо. Мислите му отново отплуваха и той си спомни как веднъж, когато се намираха в Триъгълника, една рота, претърпяла тежки жертви от снайперистки огън, попадна на входа на мрежа от тунели. Бош, Медоус и още двама от „плъховете“ на име Джарвис и Хенрахан бяха спуснати от хеликоптера и отведени до дупката. Първото, което направиха, беше да пуснат няколко димки във входа — синя и червена, — а после да издухат дима с мощен вентилатор, за да открият другите изходи в джунглата. Много скоро в кръг с диаметър около двеста метра започнаха да излизат от земята няколко дузини цветни струйки пушек. Пушекът излизаше от така наречените дупки на паяци, които снайперистите използваха за укрития и за влизане и излизане от тунелите. Толкова много бяха, че джунглата сякаш стана лилава от пушека. Медоус беше като зашеметен. Веднага постави в портативния касетофон, който винаги носеше със себе си, касета с парчето „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс и го усили докрай в тунела. Това беше един от най-живите спомени на Бош, ако не се броят сънищата му, свързани с войната.
След това той никога не хареса какъвто и да е рокендрол. Разтърсващата енергия, извираща от този вид музика, му напомняше за войната.
— Ходил ли си някога да видиш мемориалния комплекс? — запита Еленър.