Нямаше нужда да казва кой мемориал има предвид. Имаше само един, във Вашингтон. Бош обаче си спомни за умаления черен модел, който беше видял да се издига на гробището срещу Федералната сграда.
— Не — каза той след малко. — Никога не съм го виждал.
Когато пушекът из джунглата се разнесе и касетата с парчето на Хендрикс свърши, четиримата се спуснаха в тунела, Докато другите от ротата останаха отвън да чакат. Медоус носеше със себе си три скалпа на войници от Северновиетнамската армия. Той ги показа на застаналите около дупката американски войници и извика: „Виждате най-лошия от вашите кръвни братя как отива в черното ехо.“ Така се роди Името. По-късно откриха Джарвис и Хенрахан в тунелите. Вяха попаднали в капани. И двамата бяха мъртви.
Еленър каза:
— Аз го посетих, когато живеех във Вашингтон. Не намерих сили да отида на юбилея през 1982. Едва години по-късно събрах кураж. Исках да видя името на брат си. Помислих си, че може би то ще ми помогне да разбера някои неща във връзка с това, което му се случи.
— И помогна ли ти?
— Не. Стана по-лошо. Ядоса ме. Оттогава ми остана това чувство за справедливост, ако ме разбираш. Исках възмездие за брат си.
Тишина изпълни колата отново и Бош си наля още кафе. Беше започнал да усеща въздействието на кофеина, но не можеше да спре — беше се пристрастил. Забеляза няколко пияници, които залитаха по улицата точно пред витрината на хранилището. Един от мъжете вдигна ръце нагоре, сякаш се опитваше да добие представа за размерите на вратата на трезора. След малко те отминаха. Той си помисли за гнева, който Еленър беше изпитала заради брат си. Или по-скоро безпомощност. Спомни си и своя гняв. Тези чувства му бяха познати. Беше ги изпитал до същата степен, но може би от друг ъгъл. Всеки засегнат по някакъв начин от войната познаваше това чувство. Никога не беше успявал да го надмогне напълно и надали щеше някога да успее. Гневът и тъгата му даваха нещо, което беше по-добро от пълната празнота. Така ли се беше чувствал и Медоус? Хари се зачуди. Празнотата ли го беше принуждавала да минава от една работа на друга, от една игра към друга, докато накрая беше стигнал до фаталната си мисия?
Бош реши, че трябва да отиде на погребението на Медоус. Поне толкова му дължеше.
— Спомняш ли си, че ми разказваше онзи ден за оня тип от твоя случай, Кукловода? — запита Еленър.
— Е и какво за него?
— Ами ОВР са се опитали да изкарат, че ти си го екзекутирал, нали така?
— Да, казах ти. Опитаха се. Но не успяха. Стигна се само до понижението ми за упражнено насилие по време на процедура.
— Е, аз просто исках да ти кажа, че дори да са били прави, пак са грешили. Това според мен би било справедливост. Знаел си какво ще стане с него. Спомни си Нощния ловец-Едва ли ще стигне до газовата камера или ако стигне, това ще стане след двайсет години.
Бош се почувства неудобно. Той беше разсъждавал над мотивите и действията си по време на случая с Кукловода само когато беше сам. Никога не беше говорил на глас за това. Не разбираше накъде отива разговорът с нея.
— Знам, че дори да беше истина, ти никога нямаше да го признаеш — рече тя, — но смятам, че съзнателно или подсъзнателно си взел решение. И си възмездил смъртта на всички онези жени, на жертвите. Може би дори и на майка си.
Смутен, Бош се обърна към нея и беше на път да запита откъде е научила за майка му и как така я беше свързала със случая с Кукловода. После си спомни за досието си. Вероятно някъде там го пишеше. Когато беше постъпил на работа в управлението, трябваше да напише в молбата си за назначение дали той или някой негов роднина е бил жертва на криминално престъпление. Бош беше осиновен на единадесетгодишна възраст, както написа в автобиографията си, след като майка му беше намерена удушена в една от преките улички на булевард „Холивуд“. Нямаше нужда да пише какво беше работила тя, за да се издържат. Мястото и самото престъпление говореха достатъчно.
Когато се съвзе, Бош запита Еленър какво точно бе имала предвид.
— Нищо — рече тя. — Аз просто… уважавам това. Ако се беше случило на мен, щях със сигурност да постъпя по същия начин, мисля. Само се надявам да бих имала достатъчно смелост.
Той я погледна, но тъмнината скриваше лицата им. Вече беше много късно и никакви коли не минаваха, за да осветят с фаровете си Бош и Уиш.
— Можеш да поемеш първата смяна и да поспиш — каза той. — Аз пих твърде много кафе.
Тя не отговори. Той предложи дай извади едно одеяло от багажника, но Еленър отказа.
— Чувал ли си някога какво е казал Джон Едгар Хувър за справедливостта? — попита тя.
— Вероятно е говорил много, но не си спомням нищо в Момента.