— Трябва да се обадя — рече Уиш.
— Хей, изчакай няколко минути да се събудиш първо — отвърна Бош бързо. — Аз ще звънна. Така или иначе трябва да потърся отнякъде кафе и вода.
Той отвори вратата на колата и стъпи върху тротоара, преди тя да беше успяла да запротестира. Еленър промърмори:
— Хари, защо ме остави да се успя?
— Не знам. Какъв му е номерът?
— Аз трябва да му се обадя.
— Остави на мен. Кажи ми само номера.
Тя му го каза и Бош се отправи пеш към денонощното ресторантче „Дарлингс“ зад ъгъла. През целия път беше като в някаква омая и изобщо не обърна внимание на просяците пред него, появили се с идването на зората. Опитваше се да осмисли обстоятелството, че Рурки беше човекът отвътре. Какво правеше той? В цялата работа имаше някакво звено, което се губеше, и Бош не можеше да го открие. Ако Рурки беше човекът отвътре, защо тогава им позволи да поставят трезора под наблюдение? Нима искаше неговите хора да бъдат заловени? Бош забеляза уличния автомат пред ресторантчето.
— Закъснявате — рече Рурки, когато вдигна слушалката насред първото позвъняване.
— Забравихме…
— Бош? Къде е Уиш? Тя трябва да ми се обади.
— Не се тревожи, Рурки. Тя държи трезора под наблюдение. Ти какво правиш?
— Очаквам да получа обаждането от вас, преди да реша какво да предприемем нататък. Да не би да сте заспали и двамата? Какво става там при вас?
— Нищо не става. Ама ти вече знаеш това, нали така?
Настъпи тишина, през време на която един стар просяк приближи Бош и поиска пари. Бош постави ръка на гърдите на човека и го бутна силно назад.
— Там ли си все още, Рурки? — рече той в слушалката.
— Какво означаваше това? Откъде бих могъл да знам какво става при вас, след като не ми се обаждате, както сме се уговорили? Бош, не те разбирам.
— Нека те попитам нещо. Наистина ли си поставил хора при изходите на тунелите или цялата работа с агента от техническия екип и схемата на канализацията беше една комедия?
— Свържи ме с Уиш. Не разбирам за какво говориш.
— Съжалявам, тя не може да дойде на телефона точно в този момент.
— Бош, смятам да те отзова. Нещо не е наред. Изкарал си там цяла нощ. Мисля, че трябва… не, ще изпратя хора със свежи сили да ви сменят. Ще се наложи да се обадя на твоя лейтенант и…
— Ти си познавал Медоус.
— Какво?
— Каквото казах. Познавал си го. Имам досието му, човече. Неговото пълно досие. Не онази редактирана версия, която Уиш ми показа. Ти си бил неговият командир в посолството в Сайгон. Вече знам.
Тишина. И после:
— Аз съм бил командир на много хора, Бош. Не съм ги познавал всичките.
Бош поклати глава.
— Слаба игра, лейтенант Рурки. Много слаба. Това беше по-лошо, отколкото ако си беше признал. Знаеш ли какво, искам да се видим скоро. Всичко добро.
Бош затвори телефона и влезе в „Дарлингс“, където поръча две кафета и две чаши минерална вода. Застана до касата в очакване момичето да изпълни поръчката и се загледа през прозореца. Замисли се за Рурки.
Момичето дойде до касата с поръчаното, поставено в картонена кутия. Той плати, остави бакшиш и се върна отново при телефона.
Набра номера на Рурки отново само колкото да разбере дали онзи щеше да стои на телефона, или беше излязъл. След десетото позвъняване окачи слушалката. Обади се в диспечерския център на ЛАПД и каза на операторката да се свърже с ФБР и да попита дали имат изпратен екип в района на „Уилшайър“ или някъде из Бевърли Хилс и дали не се нуждаят от помощ. Докато чакаше, се опита да намери мястото на Рурки в цялата работа дотук. Извади едното кафе и отпи от него.
Диспечерката се обади и потвърди, че от ФБР са изпратили екип, който да държи под наблюдение района на „Уилшайър“. Не им била необходима помощ. Бош й благодари и затвори. Сега вече мислеше, че разбира какво правеше Рурки. Нямаше никакви хора, които се готвят да проникнат в трезора. Цялата работа беше някаква примамка. Бош си спомни как беше оставил Тран да замине, след като излезе от трезора. Той просто беше напъхал в ръцете на Рурки втория капитан.
Когато Бош се върна при колата, видя, че Еленър прелистваше досието на Медоус. Още не беше стигнала до писмото на конгресмена.
— Къде беше? — запита тя кротко.
— Рурки имаше много въпроси. — Бош взе досието от ръцете й и каза: — Искам да погледна нещо тук. Къде остави досието на Медоус, което ми беше показала?
— Не знам. Рурки го взе. Защо?
Той намери писмото и й го подаде, без да каже нещо.
— Какво е това? От седемдесет и трета година ли?
— Прочети го. Това е досието на Медоус, което ми изпратиха от Сейнт Луис. В онова, което ми показа, нямаше копие от това писмо. Той го е скрил. Прочети го и ще разбереш защо.