— Ти беше единственото нещо, което не седеше както трябва в целия план. И какво се получи? Щом едно-единствено нещо може да се случи, то се случва. Ти си истинско въплъщение на шибания „Закон на Мърфи“ бе, човече!
Бош успя да погледне нагоре към Рурки. Но усилието да извърши това беше невероятно. После здравата му ръка се свлече от раненото рамо. В нея нямаше повече сила, която да я крепи там.
— Какво? — едва успя да изрече той. — Как-кво… искаше… да кажеш?… Единственото нещо?
— Говорех за съвпадението. Ти получаваш повикването във връзка с Медоус. Това не беше част от замисъла, Бош. Вярваш ли в подобни глупости? Питам се колко ли процента е била вероятността? Искам да кажа, че Медоус беше пъхнат в една тръба, където знаехме, че е влизал и преди това. Надявахме се, че може би нямаше да бъде открит поне няколко дена, а после ще изминат още ден или два, преди някой да успее да идентифицира отпечатъците му. Междувременно щеше да бъде протоколиран като жертва на „свръхдоза“. Той и без това беше регистриран като наркоман. Защо да не сбърка някога? Какво става обаче? Онова момче съобщава за трупа веднага след „доставката“ му. — Той поклати глава. — И кой бива повикан? Един несретник, който за съжаление е познавал шибания мъртвец и го идентифицира за две секунди. Един лайнен боен другар от шибаните тунели в Шиба-нам. Аз сам не мога да повярвам на тая глупост. Ти обърка цялата работа, Бош. Дори своя собствен несретен живот… Хей, тука ли си?
Бош усети как главата му се повдига и почувства дулото на автоматичната пушка под брадата си.
— Тука ли си? — повтори Рурки, а после ръгна Бош с дулото в раненото рамо. От това през ръката му премина вълна от неоновочервена болка, която се спусна надолу към гърдите му и спря право в слабините. Бош изпъшка и се задъха, после направи неумело движение с лявата ръка, сякаш да отпъди дулото. Не успя дори да го достигне. Само си пое въздух. Преглътна желанието да повърне и усети вадички пот, които потекоха надолу по лицето му.
— Не изглеждаш много добре, приятелче — каза Рурки. — Струва ми се, че май няма да се наложи да те убивам. Изглежда, моят човек, Делгадо, си е свършил работата с първия изстрел.
Болката върна Бош обратно от небитието. Тя пулсираше из тялото му, държейки го буден, макар и временно. Вече усещаше, че отпада. Рурки продължаваше да стои надвесен над него и Хари погледна нагоре. Забеляза хастарите на джобовете на гащеризона, с който беше облечен агентът от ФБР. Висяха навън, на гърдите и на кръста. Джобове. Той носеше гащеризона обратно. Нещо прещракна в съзнанието на Бош. Спомни си за Шаркай, който беше казал, че е видял колан за инструменти около кръста на човека, вкарал трупа на Медоус в тръбата на язовира. Това е бил Рурки. Носил е гащеризона обърнат по същия начин през онази нощ, за да не се чете надписа „ФБР“ на гърба. Не е искал да рискува да го види някой. За момента това беше вече безполезна информация, но по неизвестни причини тя зарадва Бош дори и само заради това, че можеше да постави липсващото звено от мозайката.
— Какво се хилиш, мъртвецо? — запита Рурки.
— Я се шибай!
Рурки вдигна крак и ритна Бош по рамото, но той вече беше готов за това. Сграбчи петата с лявата си ръка и дръпна рязко нагоре. Другият крак на Рурки се хлъзна по дебелия пласт плесен на пода на тунела и той падна по гръб във водата. Обаче не изтърва оръжието, както Бош се беше надявал. Това беше. Вече всичко свърши. Бош направи пряко сила един последен опит да хване дулото на пушката, но Рурки лесно разтвори пръстите му и го блъсна обратно към стената. Бош се катурна на една страна и повърна във водата. Усети нова струя кръв да потича от рамото му надолу по ръката. Дотук беше неговата. Нататък вече нямаше нищо.
Рурки се изправи. Приближи съвсем и опря дулото на пушката в челото на Бош.
— Знаеш ли, Медоус ми разказваше понякога за черното ехо. Какви глупости! Е, Хари, това беше всичко.
— Защо трябваше той да умре? — прошепна Бош. Защо Медоус?
Рурки отстъпи назад и огледа тунела и в двете посоки, преди да заговори.
— Знаеш защо. Той беше неудачник там, остана си такъв и тук. Затова умря. — Рурки сякаш прехвърляше спомените из съзнанието си, после поклати глава с отвращение: — Всичко беше изпипано отлично освен неговата роля. Задържа гривната. Малки нефритени делфинчета върху вълни от злато.
Рурки се загледа в тъмнината на тунела. Лицето му доби тъжно изражение.
— Само толкова трябваше — рече той. — Разбираш ли, планът изискваше абсолютно придържане към правилата, за да успее. А Медоус, дявол да го вземе, не се съобрази с това.
Той поклати глава все още ядосан на мъртвия човек, после замълча. Точно в този момент на Бош му-се стори, че долови нечии стъпки в далечината. Не беше сигурен дали наистина е чул нещо, или всичко се дължеше на надеждата му да чуе. Той размърда крака във водата. Това не беше достатъчно да накара Рурки да натисне спусъка, но стигаше да прикрие шума от стъпките. Ако имаше такива.