— Той задържа гривната — рече Бош. — Това е причината, нали?
— Малко ли е? — отвърна Рурки гневно. — Нищо не трябваше да излиза на бял свят. Не разбираш ли? В това беше силата и красотата на целия замисъл. Нищо да не се появи. Трябваше да се отървем от всичко освен диамантите. А тях щяхме да държим скрити, докато не свършехме и двете работи. Обаче глупакът не можа да изчака да довършим и втората. Оставил онази евтина гривничка и я заложил, за да вземе пари за дрога. Аз я видях в сведението за заложени вещи. След като свършихме работата в „Уестленд Нешънъл“, отидохме в ЛАПД и ги помолихме да ни дадат копия от месечните сводки за заложени вещи, за да проверим и тях. Започнахме да получаваме сведенията в Бюрото редовно. Единствената причина аз да открия гривната, а вашите хора от полицията да не й обърнат внимание беше, че аз я търсех. Ченгетата от отдела издирват хиляди вещи, а аз търсех само тази гривна. Знаех, че някой я беше задържал. Имаше и доста неща, декларирани като изчезнали при обира на първия трезор, които не бяха сред боклуците, взети от нас. Хората мамеха застрахователните компании. Обаче за гривната с делфинчетата бях сигурен, че е истина. Онази старица… как плачеше. Цялата история на гривната, как съпругът й я купил и всичките сантиментални говна около нея. Аз я разпитах лично. Знаех, че не си измисля. Тогава разбрах, че един от моите „тунелни“ хора беше задържал гривната.
„Накарай го да продължи да говори — повтаряше си Бош наум. — Спре ли, спира животът ти. Щом замлъкне, ти ще хвръкнеш. Вън от тука — на боклука. Някой иде, да ме види…“ Бош се усмихна на своя делириум и отново повърна. Рурки продължи:
— Още от самото начало бях сигурен, че е Медоус. Пипне ли веднъж иглата… нататък знаеш как е. И когато гривната изскочи, той беше първият, когото заподозрях.
Рурки продължи да говори, а Бош да произвежда лек шум с краката. Усещаше водата топла, а кръвта, която се стичаше по него започна да изстива.
Накрая Рурки рече:
— Виж какво, аз наистина не знам дали да те разцелувам, или да те убия, Бош. Ти ни струваше милиони при втората операция, но пък моят дял от плячката при първата се е увеличил значително сега, когато трима от моите хора са мъртви.
Бош не мислеше, че ще успее да се задържи буден още дълго време. Чувстваше се уморен, безпомощен и отхвърлен от всички. Бдителността му го беше напуснала. Дори сега, когато вече можеше да постави ръка върху раната на рамото си, не усещаше болка. Не можеше и да върне болката. Той се отпусна в съзерцание на бавно движещата се около него вода. Беше толкова топла, а той толкова студен. Прииска му се да легне и да се завие с нея като с одеяло. Искаше да заспи в нея. Обаче един глас отнякъде му казваше да почака. Спомни си Кларк, който се стискаше за гърлото. Кръвта… Той погледна към лъча светлина в ръката на Рурки и реши да опита за последно.
— Защо толкова късно? — запита Бош с един глас, не по-силен от шепот. — След толкова години. Тран и Бин… Защо сега?
— Няма отговор, Бош. Понякога нещата стават просто ей така. Като Халеевата комета. Минава веднъж на седемдесет и няколко години. Аз им помогнах да пренесат диамантите си отвъд океана. Нагласих всичко заради тях. Платиха ми добре и нито за миг не ми хрумна нещо друго. Докато един ден семето, посадено преди толкова години, покълна, човече. То беше готово да го откъснем и ние го откъснахме. Аз го откъснах! Ето защо чак сега.
Злорада усмивка озари лицето на Рурки. Той насочи дулото на пушката отново към челото на Бош. А Бош можеше единствено да наблюдава.
— Нямам повече време, Бош, пък и ти също.
Рурки стисна оръжието с две ръце и разтвори крака на ширината на раменете си. В този последен момент Бош затвори очи. Очисти съзнанието си от всички мисли освен тази за водата. Толкова беше топла, като одеяло. Чу два изстрела, които проехтяха в бетонния тунел като гръмотевици. Насили се да отвори очи и видя Рурки притиснал гръб в отсрещната стена с вдигнати ръце. Едната държеше автоматичната пушка М-16, другата фенерчето. Най-напред падна пушката и изтрака върху цимента под водата, после фенерчето. Мъничката му крушка продължи да свети и докато течението го отнасяше, по стените и тавана на тунела заиграха причудливи фигури.
Рурки не каза нито дума. Бавно се свлече надолу по стената, гледайки с широко отворени очи надясно, по посоката, от която Бош мислеше, че дойдоха изстрелите. Зад себе си остави кървава диря. В приглушената светлина Бош забеляза изненада по лицето му, а после там се настани изражение на разбиране. След малко той вече седеше до отсрещната стена също като Бош, а водата се плискаше леко около краката му. Очите му вече не виждаха нищо. Те бяха мъртви.