— „Мартин Лутър Кинг“ ли?
Говореше трудно, но все пак се разбираше. Едгар му наля една чаша вода от каната, поставена на масичката до леглото, и му я подаде. Бош разкопча коланите, приготви се да отпие и веднага усети да го залива вълна от гадене. Едгар не забеляза нищо.
— Това тук е заведение точно за гръмнати и наръгани, човече. Тук докарват пострадалите при пукотевици. Няма по-добро място в окръга, където да отиде човек с огнестрелна рана. Няма префърцунени докторчета като в Лосанджелиския център. Тук обучават военни лекари. Значи хората са подготвени за пострадали при война. Докараха те тук с хеликоптер.
— Колко е часът?
— Малко след седем, неделя сутринта. Губи ти се почти цял ден.
Тогава Бош си спомни за Еленър. Тя ли беше дошла накрая от дъното на тунела? Какво беше станало? Едгар сякаш разбра за какво мисли. Напоследък това се отдаваше на всички.
— Твоят женски партньор е добре. И двамата сега сте в светлината на прожекторите, човече. Герои.
Герои. Бош се замисли над това. След малко Едгар каза:
— Трябва да се чупя оттук. Ако разберат, че съм говорил с тебе първи, може да ме изритат в Нютън.
Бош кимна. Повечето от ченгетата не биха имали нищо против да ги изпратят на работа към участъка в Нютън. Там стрелбата никога не спираше. Но не и Джери Едгар, агентът по недвижими имоти.
— Кой ще идва?
— Обичайната тайфа, предполагам. От „Вътрешно разследване“, експерти по балистика, хора от ФБР. Също и от полицията на Бевърли Хилс. Мисля, че в този момент всички нямат търпение да разберат какво е станало там долу. А имат само тебе и Уиш, за да научат. Май им се иска да чуят една и съща история и от двама ви. Затуй ти казвам да им речеш „не помня“, и туйто. Та ти си прострелян, човече. Ранен служител по време на дежурство… Имаш пълното право да не помниш нищо.
— А ти какво знаеш за това, което е станало?
— В управлението и дума не обелват. Даже и слухове няма. Когато научих, че е станало нещо, отидох на мястото, а Паундс вече беше там. Видя ме и нареди да се махам. Шибанякът Деветдесет и осем! Не ей отвори устата повече. Затуй знам само каквото беше изнесено в пресата. Обичайните говна. Даже телевизията снощи не показа нищо. И в сутрешния „Таймс“ няма много. Май управлението и онези от Бюрото са се сдушили, та да изкарат всеки един доблестен боец.
— Всеки един ли?
— Ами да, Рурки, Люис, Кларк — всичките ги писаха, че били загинали, „докато изпълнявали задълженията си“.
— Уиш ли каза това?
— Не. Нея я няма в цялата история. Искам да кажа, че не е спомената. Подозирам, че я държат настрана, докато мине разследването.
— Каква е официалната версия?
— В „Таймс“ пишеше, че управлението било казало, че Люис, Кларк и ти сте участвали заедно с ФБР в екип за наблюдение на трезора. Сега вече знам, че това е лъжа, щото ти никога не би допуснал някой от ония клоуни да ти се мотат по време на операция. Та те са от „Вътрешно разследване“ освен това! Мисля, че от „Таймс“ също са надушили, че работата нещо понамирисва. Онзи тип Бремер, с когото се познаваш, ми се обади вчера, да разберял какво съм чул. Обаче аз не гъкнах. Появи ли се името ми във вестника, и ще ме пратят някъде, дето е по-лошо и от Нютън. Ако има таквоз място…
— Да — рече Бош. Той отмести поглед от своя бивш партньор и веднага се почувства потиснат. Дори сякаш ръката го заболя още повече.
— Виж, Хари — рече Едгар след половин минута. — По-добре да си вървя. Не знам кога точно ще бъдат тук, но те ще дойдат, човече. Погрижи се за себе си и направи, както ти казах: амнезия. После си вземи процента инвалидност и им го тури.
Едгар допря два пръста до слепоочието си и кимна с глава. Хари също кимна разсеяно, а после Едгар си тръгна. Бош виждаше униформения служител, седящ на стол отвън пред вратата.
След малко Бош вдигна слушалката на телефона, който беше прикрепен към рамката на леглото. Не чу сигнал, затова натисна бутона за повикване на сестрата. Няколко минути по-късно тя влезе при него и му каза, че телефонът бил изключен по нареждане на ЛАПД. Той поиска някакъв вестник, но жената поклати глава — забраната се отнасяла и за вестниците.
Хари се почувства още по-зле. Знаеше, че и полицейското управление, и ФБР се сблъскваха със сериозния проблем да се изправят пред обществото и да обясняват случилото се, но той не виждаше как би могло да се скрие нещо такова. Имаше твърде много информационни агенции. Твърде много хора. Не можеха да опазят случая в тайна. Нима бяха толкова глупави, че да се опитат?
Той се освободи от коланите и се опита да седне. От това му се зави свят и ръката му сякаш изпищя да не я оставя сама. Обзе го желание да повърне и той се пресегна за стоманения тас, оставен на масичката до леглото. Неприятното усещане отмина. Обаче то освободи място в съзнанието на Хари за спомена как седеше в тунела с Рурки предишната сутрин. Опита се да си припомни откъси от разговора с агента, за да свърже новата информация с това, което вече знаеше. После се запита дали диамантите, откраднати от „Уестленд Нешънъл“, са били намерени и къде. Той постепенно беше започнал да се възхищава на техническия замисъл на кражбата, но не можеше да се възхити на създателя му — Рурки.