Бош усети как го завладява умора подобно на облак, покриващ слънцето. Отпусна се назад и падна върху възглавницата. Последното нещо, за което си помисли, преди да заспи, беше какво му бе казал Рурки в тунела. За това, че щял да получи по-голям дял, понеже Медоус, Франклин и Делгадо били мъртви. Точно тогава, докато се спускаше в черната дупка, в която Медоус беше скочил преди това, Бош разбра цялото значение на казаното от Рурки.
Човекът на стола за посетители беше облечен в костюм на ситни райета от 800 долара, със златни копчета за ръкавели и имаше пръстен с розов оникс. Маскировката му обаче не можеше да заблуди никого.
— От „Вътрешно разследване“ сте, нали? — рече Бош и се прозя. — Събуждам се от сън и попадам в нов кошмар.
Човекът се размърда. Не беше видял, когато Бош отвори очи. Стана и напусна болничната стая, без да каже и дума. Бош отново се прозя и се огледа за часовник. Нямаше никакъв. Той разхлаби колана на гърдите си отново и се опита да се изправи до седнало положение. Този път се чувстваше значително по-добре. Никакво замайване. Никакво гадене. Забеляза подредените цветя по перваза на прозореца и върху бюрото в ъгъла на стаята. Реши, че бяха станали повече, докато бе спал. Запита се дали някои от тях не бяха от Еленър. Идвала ли е да го види? Вероятно не са я пуснали.
Една минута по-късно Раирания костюм се върна. Носеше касетофон и водеше процесия от още четири костюмирани. Един от тях беше лейтенант Бил Хейли, главният специалист по балистика при ЛАПД, вторият — заместник-началникът на „Вътрешно разследване“ Ървин Ървинг. Другите двама, реши Бош, сигурно са от ФБР.
— Ако знаех, че толкова много официално облечени мъже ме чакат, щях да си навия будилника — рече Бош. — Обаче тук няма нито будилник, нито телефон, който да работи, няма телевизия и вестници.
— Бош, знаеш кой съм аз — каза Ървинг и се обърна към другите. — Познаваш и Хейли. А това са агент Стоун и агент Фолсъм от ФБР.
Ървинг погледна Раирания и кимна към нощното шкафче. Човекът пристъпи напред и постави касетофона отгоре, след което сложи пръст върху копчето за запис и погледна Ървинг. Бош се обърна към него и каза:
— Вие не се ли нуждаете от представяне?
Раирания не му обърна внимание, останалите също.
— Бош, искам да свършим с това бързо и без да се възползваме от чувството ти за хумор — рече Ървинг. Той изду масивните си челюстни мускули и кимна на Раирания. Онзи пусна касетофона. Ървинг изрече сухо датата и часа. Беше 11:30 сутринта. Бош беше спал само няколко часа. Обаче се чувстваше много по-укрепнал, отколкото беше по време на посещението на Едгар.
Ървинг изрече имената на присъстващите в стаята, като този път даде име на Раирания. Клифърд Гелвин-младши. Същото име, ако не се брои това „младши“, като на един от другите шефове на управлението. Очевидно „младшият“ беше под крилото на Ървинг, помисли си Бош.
— Да започнем от самото начало — рече Ървинг. — Детектив Бош, започнете да ни разказвате всичко относно цялата тая работа от момента, в който сте се включили вие.
— Разполагате ли с един-два дни?
Ървинг пристъпи до касетофона и натисна паузата.
— Бош — рече той, — всички те знаем колко си забавен, но не сме дошли за това днес. Само този път ще спра записа. Ако се наложи да го правя отново, до вторник сутринта значката ти ще бъде консервирана в стъклено блокче. И то само защото утре е почивен ден. Ще се погрижа и за това да не получиш никакви проценти.
Той имаше предвид практиката на управлението да не позволява на пенсиониращите се ченгета да си задържат значките. Кметът и градският съвет не харесваха твърде идеята някои от бившите „най-доблестни“ граждани да се перчат насам-натам и да ползват какви ли не привилегии. В тази работа надушваха скандала от стотици километри. Затова, ако искаш да си запазиш значката — заповядай: грижливо поставена в отлято специално за целта стъклено блокче с вграден декоративен часовник. Блокчето беше с размер около един квадратен фут — твърде голямо, за да бъде носено в джоб.