— Е, да.
— Трябва да вървя. Знаеш ли колко време ще те оставят тук?
— Не са ми казали, но мисля, че утре ще съм готов да се поразмърдам навън. Даже имам намерение да посетя погребението на Медоус в гробището за ветерани.
— Погребение в Деня на загиналите. Звучи ми подходящо.
— Искаш ли да дойдеш с мен?
— Ммм, не. Не мисля, че искам да имам нещо повече с господин Медоус… Но ще бъда в службата утре. Ще си опразвам бюрото и ще дописвам докладите по случаите, които трябва да предам на други агенти. Можеш да дойдеш, ако искаш. Ще ти приготвя малко прясно кафе, както преди. Обаче знаеш ли, Хари, не мисля, че ще те пуснат толкова скоро да излезеш. Не и с рана от куршум. Трябва ти почивка. Да се полекуваш…
— Тъй, тъй — рече Бош. Разбираше, че тя му казва „сбогом“.
— Ами хубаво, тогава ще се видим може би.
Тя се наведе и го целуна за сбогом, а той разбра, че тази целувка означаваше „сбогом“ на всичко между тях. Еленър вече беше стигнала почти до вратата, когато той отвори очи.
— Само едно нещо още — рече Хари и тя се обърна, за да го погледне. — Как ме намери, Еленър? Там, в тунела, с Рурки?
Тя се поколеба и веждите й се повдигнаха отново.
— Е, ами слязох долу с Хенлън. Но когато свърши прокопаният на ръка тунел, се разделихме. Той тръгна в едната посока, аз в другата. И извадих късмет. Видях следите от кръв, после намерих Франклин мъртъв. А после извадих пак още малко късмет. Чух изстрелите и после гласовете. Най-вече гласа на Рурки. И тръгнах натам. Защо мислиш за това точно сега?
— Не знам. Просто така ми изплува. Ти ми спаси живота.
Те се погледнаха в очите. Ръката й беше върху дръжката на бравата и вратата беше отворена толкова, че Бош успя да види зад нея Гелвин-младши, който още стоеше там, седнал на един стол в коридора.
— Мога да ти кажа само „благодаря“.
Тя издаде тих звук, изразяващ незначителността на направеното от нея.
— Няма нужда да казваш нищо.
— Недей напуска.
Той видя как пролуката във вратата изчезна, а с нея и младшият. Тя стоеше и мълчеше.
— Не си тръгвай.
— Трябва. Ще се видим пак, Хари.
Този път тя отвори широко вратата.
— Довиждане — каза Еленър и си отиде.
Бош остана да лежи неподвижно върху болничното легло още почти час. Мислеше си за двама души: Еленър Уиш и Джон Рурки. Дълго време стоя със затворени очи и сякаш виждаше пред себе си онова изражение на лицето на Рурки, докато агентът се свличаше по стената на тунела надолу, към черната вода. Аз също бях изненадан, помисли си Бош, но в погледа му имаше и още нещо, нещо, което той не можеше да определи точно. Някакъв нюанс на разбиране и някакъв отговор, не свързани със смъртта му, а с някаква тайна.
Не след дълго той стана и направи няколко плахи крачки покрай леглото. Усещаше тялото си слабо и все пак целият сън през последните трийсет и шест часа го беше направил неспокоен. След като се посъвзе и рамото му премина етапа на болезнено адаптиране към земното притегляне, той започна да крачи напред-назад из стаята. Беше облечен в бледозелена болнична пижама, но не и от онези, които имаха отвор отзад, та да намери това унизително. Той пошляпа с боси крака из стаята, спирайки от време на време да прочете някоя от картичките, които бяха пристигнали заедно с цветята. Една от вазите беше изпратена от Лигата за защита на полицията. Другите идваха от две ченгета, с които се познаваше, но не беше чак толкова близък, вдовицата на един стар партньор, адвокатът му от профсъюза и друг един стар партньор, който живееше в Енсенада.
Той остави цветята и се отправи към вратата. Отвори едва-едва и видя, че Гелвин-младши все още седеше там и четеше някакъв каталог за полицейска екипировка. Бош отвори вратата докрай. Главата на Гелвин трепна, той затвори списанието с бързо движение и го пъхна в куфарчето, което стоеше в краката му. Не каза нищо.
— Е, Клифърд… Надявам се, мога да ти викам така? Какво правиш тук? Да не би да съм застрашен от нещо?
Младото ченге не каза нищо. Бош огледа коридора и в двете посоки и забеляза, че беше празен чак до стаята на сестрите, която отстоеше на петнайсет метра от неговата врата. Той погледна табелката и видя, че се намираше в стая № 313.
— Детективе, моля ви, влезте в стаята — каза накрая Гелвин. — Аз съм тук, за да държа пресата далеч от вас. Заместник-шефът смята, че те ще се опитат вероятно да се доберат до вас, за да изкопчат интервю, а моята работа е да предотвратя това и да се грижа да не ви безпокоят.
— Ами ако те приложат някой ловък ход и просто… — Бош се престори, че оглежда съзаклятнически коридора нагоре и надолу, за да е сигурен, че няма кой да ги чуе… — използват телефона?