Бош насмалко да каже не, но вместо това рече:
— ЛАПД. Питам се, дали бихте отворили този портал заради мен?
Отговорникът насочи лъча на фенерчето към значката на Бош, после към служебната му карта. В светлината Хари видя побелелите бакенбарди на човека и усети лек дъх на бърбън и пот.
— Каква е работата, старши?
— Детектив. Разследвам едно убийство, господин…?
— Кестър. Убийство ли? Че то ние имаме доста умрели хора тук, но техните случаи май са закрити, както вие бихте се изразили.
— Господин Кестър, не разполагам с време, за да навлизам в подробности. Искам само да хвърля един поглед на Виетнамския мемориал — умаленото копие, което е изложено тук за уикенда.
— Какво ви е на ръката и къде е партньорът ви? Вие не ходехте ли все по двама?
— Нараних се, господин Кестър. Партньорът ми работи по друго направление от следствието. Много телевизия гледате там, във вашата малка къщичка. Тия глупости ги има само при ченгетата от телевизионния екран.
Бош изрече последното с усмивка, но вече беше отегчен от стария пазач. Кестър се обърна и погледна към къщичката, после отново към Бош.
— Видели сте светлината на екрана, а? Разбирам. Обаче… ъъ… това е федерална собственост и не знам дали би трябвало да ви отварям без…
— Вижте какво, Кестър, знам, че сте на служба, и оттук никой не е бил уволнен може би откак Труман беше президент. Ако обаче ми създадете проблеми, ще ви създам и аз. Още във вторник сутринта ще пусна рапорт, че сте пили по време на дежурство. Това ще бъде първата ми работа. Хайде сега да свършим с това. Отворете и няма да ви закачам. Просто трябва да погледна нещо на стената.
Бош разклати веригата. Кестър погледа тъпо катинара известно време, после извади от джоба си връзка ключове и отвори портала.
— Съжалявам — рече Бош.
— Аз все още си мисля, че това не е редно — рече Кестър гневно. — Какво общо може да има онзи черен камък с някакво убийство все пак.
— Може, и то много — рече Бош. Той се обърна и тръгна към колата си, но тогава си спомни, че беше прочел нещо за паметника. Върна се и каза: — Има една книга, в която се казва къде се намират имената на стената. Тя също ли е там горе?
Кестър доби изненадано изражение, което Бош можеше да види дори в тъмнината. Той каза:
— Не знам за никаква книга. Знам само, че хората от службата по поддръжка на парковете докараха онова нещо и го курдисаха там горе. Даже разчистиха мястото с булдозер. Имат и човек, който стои при паметника в редовните часове за посещение. Него ще трябва да питате за книгата. А сега не ми задавайте въпроса къде е този човек, понеже аз дори името му не знам. Ще останете ли повечко, да оставя отключено, или ще свършите бързо?
— По-добре заключете. Ще ви се обадя, когато си тръгвам.
Бош вкара колата през портала, когато старият човек го отвори, а после се отправи нагоре по чакълената алея към паркинга на хълма. Виждаше тъмното сияние на стената, издигната на възвишението. Нямаше никаква светлина и мястото беше пусто. Той извади от жабката на колата едно фенерче и се отправи нагоре по склона.
Най-напред обходи с лъча цялата стена, за да добие представа за размера й. Беше дълга двадесетина метра и скосена във всеки край. После Хари приближи толкова, че да може да разчете имената. Едно неочаквано чувство го завладя. Някаква неприязън. Откри, че съвсем не иска да види тези имена. Щеше да има твърде много, които беше познавал. По-лошото беше, че щеше да попадне на имена, които бяха принадлежали на хора, за които не знаеше, че са тук. Той развъртя фенерчето и видя една дървена поставка, направена да се слага върху нея книга. Също като онези, на които стояха библиите в църквите. Когато отиде дотам, видя, че на поставката нямаше нищо. Хората от службата по поддръжка на парковете сигурно си бяха взели указателя за всеки случай. Бош се обърна и погледна отново стената, чийто край се губеше в тъмнината. Провери в джоба си за цигари и откри, че има цял пакет. Примири се, понеже беше очаквал да стане точно това. Щеше да се наложи да прочете всички имена. Знаеше го още преди да дойде. Запали цигара и насочи лъча на фенерчето към първата колона от стената.
Изминаха четири часа, преди да стигне до име, което беше на познат. Но не Майкъл Скарлети. Беше Дериъс Коулман, едно момче от Първи пехотен. Коулман беше първият познат на Бош, който беше загинал. Всички го наричаха Кефа. На ръката си имаше татуировка с надпис „Кеф“. Беше убит от свои, когато един двайсет и две годишен лейтенант беше дал грешни координати за въздушна атака в Триъгълника.
Бош се протегна и прекара ръка по буквите от името на мъртвия войник. Беше виждал да го правят по филмите и по телевизията. Представи си Кефа, седнал върху раницата си, със затъкната зад ухото цигара с марихуана.