Ако беше изненадана, че тъкмо Бош е позвънил на вратата, Еленър Уиш не го показа. Хари беше извадил значката си пред пазача на първия етаж и той му беше посочил асансьора. През почивните дни нямаше служител в приемната. Еленър му отвори. Беше облечена в избелели джинси и бяла блуза. На колана й нямаше оръжие.
— Мислех си, че ще дойдеш, Хари. Беше ли на погребението?
Той кимна, но не направи никакво движение към вратата, която тя държеше отворена. Еленър го погледа известно време и веждите й се извиха, за да й придадат онова прекрасно любопитно изражение.
— Хайде де, ще влезеш ли, или ще стоиш отвън цял ден?
— Мислех си дали да не се разходим. Да поговорим насаме.
— Трябва да си взема електронната карта, за да мога после да вляза. — Тя понечи да се обърне, но спря и рече: — Съмнявам се да си чул това, понеже още не е съобщено официално, обаче са намерили диамантите.
— Какво?
— Да. Установили са, че Рурки е ходил до някакво хранилище за ценности в Хънтингтьн Бийч. Намерили са разписки отнякъде. Тази сутрин получиха съдебно решение и отвориха сейфа му. Слушах всичко по радиостанцията. Казаха, че имало стотици диаманти. В момента търсят човек да ги оцени. Оказахме се прави, Хари. Наистина бяха диаманти. Ти беше прав. Намерили са също и другите неща от личните сейфове на „Уестленд Нешънъл“. Били в друга касета. Рурки не се е отървал от тях. Собствениците им ще си ги получат обратно. Ще има пресконференция, но се съмнявам, че ще кажат на кого са принадлежали двата сейфа.
Той само кимна и Еленър изчезна навътре през вратата. Бош се отправи към асансьорите и натисна копчето, докато я чакаше. Когато излезе, тя носеше чантата си. Направи му впечатление, че нямаше оръжие. И за момент се притесни от това, че подобно нещо го беше впечатлило. Мълчаха, докато се спускаха надолу, и излязоха навън от сградата. После тръгнаха по тротоара на запад, към „Уилшайър“. Бош претегляше думите си, питайки се дали откриването на диамантите значеше нещо. Изглежда, тя чакаше Хари да започне пръв и се чувстваше някак неудобно.
— Харесва ми тая синя превръзка — каза Еленър накрая. — Как се чувстваш все пак? Изненадана съм, че са те пуснали оттам толкова скоро.
— Просто си тръгнах. Добре съм. — Той спря, за да пъхне цигара в устата си. Беше си купил цял нов пакет от автомата във фоайето. Използва запалката си, за да запуши.
— Знаеш ли какво — рече тя. — Сега е много подходящо да ги напусна тези и да започна някъде едно ново начало.
Той не обърна внимание на казаното, само пое дълбоко от дима.
— Еленър, разкажи ми за брат си.
— За брат ми ли? Нали ти разказах.
— Да, ама искам да го чуя пак. За това, което се е случило с него и с тебе, когато си посетила стената във Вашингтон. Ти каза, че нещо в тебе се е променило. Какво точно?
Стигнаха „Уилшайър“. Бош посочи към другата страна на улицата и се отправиха към гробището.
— Оставих колата ей там. Ще те закарам после обратно.
— Не обичам гробищата. Казах ти вече.
— Че кой ги обича?
Минаха през отвора в живия плет и шумът на уличното движение утихна. Пред тях се ширна зеленото пространство с бели камъни и американски знаменца.
— Моята история прилича на хилядите други — каза тя. — Брат ми замина за там и не се върна. Това е всичко. А после, разбираш, когато посетих мемориала… Е, изпълних се с много и най-различни усещания.
— И гняв ли?
— Да, имаше и гняв.
— Възмущение?
— Да, предполагам. Не съм сигурна. То беше нещо съвсем лично. Какво ти става, Хари? Какво общо има това с… с всичко останало?
Намираха се на алеята, която минаваше покрай редиците от бял камък. Бош я водеше към мемориала.
— Ти ми каза, че баща ти бил военен. Научихте ли подробности за това, което се е случило с брат ти?
— Той научи, обаче двамата с майка ми не ми казаха никога нищо. С подробности, искам да кажа. Само чух от тях, че щял да си дойде скоро, пък и бях получила писмо от него, в което казваше същото. И после, май беше след една седмица, казаха, че бил убит. Така или иначе, не се прибра вкъщи повече. Хари, нима искаш да ме накараш да почувствам… Какво всъщност искаш? Не разбирам нищо.