Той влезе отново в стаята и затвори вратата. Помисли да си легне в леглото, но знаеше, че през тази нощ повече не ще може да заспи. Това често му се случваше. Сънят идваше рано, но бързо си отиваше. Или пък изобщо не идваше, докато изгряващото слънце не очертае билата на хълмовете в утринната мъгла.
Хари беше ходил в психиатричната клиника към болницата за ветерани в Сепулведа, но и психиатрите не можаха да му помогнат. Казаха му, че е в цикъл, Щял да има продължителни периоди на сънен транс, съпътствани от мъчителни сънища, които щели да се редуват с месеци безсъние. Това била естествена защитна реакция на мозъка му срещу ужасиите, които го очаквали в сънищата. Мозъкът ти е потиснал чувството за несигурност и безпокойство, породено от участието ти във войната, каза му докторът. Трябва да се опиташ да надмогнеш тези чувства през времето, докато си буден, за да можеш да спиш необезпокояван. Докторът обаче не разбираше, че станалото беше станало. Нямаше връщане назад и поправяне на вече случилото се. Не можеш да превържеш с лейкопласт наранена душа.
Хари се изкъпа и обръсна, след като известно време изучава лицето си в огледалото. Припомни си колко зле се беше отнесло времето с Били Медоус. На места косата на Бош беше започнала да сивее, но все още беше гъста и къдрава. Ако не се броят тъмните кръгове под очите, лицето му беше мъжествено и нямаше бръчки. Той избърса пяната за бръснене от бузите си и облече летния костюм върху светлосинята спортна риза. На една от закачалките в гардероба откри бежова вратовръзка с гладиаторски шлемчета по нея, която не беше много смачкана и на петна. Сложи я и я прихвана за ризата с щипката с номер 187, после закачи кобура към колана си и се отправи навън в настъпващата утрин. Слезе с колата до центъра да хапне един омлет със сухари и кафе в закусвалнята на булевард „Фигероа“, която беше отворена двадесет и четири часа в денонощието още отпреди депресията. Надписът отпред самохвалко гласеше, че през това време заведението не е останало нито за минута без клиент. Хари се огледа, както седеше пред тезгяха, и забеляза, че за момента лично носи щафетата — беше сам.
Кафето и цигарата подготвиха Бош за настъпващия ден. Когато ги довърши, той се отправи обратно нагоре по шосето към Холивуд, подминавайки замръзналото море от коли, борещи се да се доберат до центъра.
Холивудският участък се намираше на улица „Уилкокс“, само на две преки от булеварда. Хари паркира отпред до бордюра, понеже имаше намерение да остане за малко, а не искаше да бъде притиснат от започващия оживен трафик на края на нощната смяна. Докато минаваше през малкото фоайе, видя една жена с насинено око, която плачеше и попълваше някакъв формуляр с помощта на дежурния офицер. Коридорът към стаята на детективите обаче беше тих. Човекът от нощната смяна сигурно беше излязъл навън по повикване или пък беше на горния етаж в складовото помещение, в което имаше две походни легла. Бъркотията по детективските бюра с табелки „Кражби“, „Авто“, „Непълнолетни“ и „Убийства“ цареше неизменно дори и сега, когато нямаше никакви хора. Целите бюра бяха отрупани с книжа. Детективите идваха и си отиваха, книжата оставаха.
Бош отиде до дъното на стаята да си направи кафе. Хвърли един поглед през задната врата към вътрешния коридор, който водеше към клетките за временно задържаните и арестантските килии. В една от клетките някъде по средата на коридора Бош забеляза младо бяло момче с дълга руса коса, сплетена на тънки плитчици. То седеше заключено с белезници за желязната пейка. Непълнолетен, най-много на седемнайсет, определи мислено възрастта му Бош. Законът в Калифорния не позволяваше да ги затварят в една килия с възрастните. Все едно да каже човек, че би било опасно за койотите да ги сложиш в една клетка с добермани.
— Какво зяпаш бе, шибаняк? — извика момчето към Бош.
Бош не каза нищо. Започна да зарежда машинката за кафе.