Бош извади от джоба си федералния бюлетин със снимката на златната гривна. Разгъна го и го разстла върху бюрото й. После извади от другия джоб полароидната плака, която беше взел от заложната къща, и я подхвърли до бюлетина.
— Това е от „Уестленд Нешънъл Банк“ — рече той и почука с пръст бюлетина. — Същата гривна е била заложена преди шест седмици в центъра. Моят човек я е заложил, а сега е мъртъв.
Тя задържа погледа си върху плаката и Бош забеляза, че в него се чете разбиране. Явно случаят съвсем не беше избледнял от съзнанието й.
— Името му е Уилиям Медоус. Намерихме го в една тръба, горе при язовира „Мълхоланд“ вчера сутринта.
Сивия костюм довърши разговора с несъществуващия събеседник с думите:
— Благодаря за информацията. Сега трябва да вървя. Получило се е съобщение за нов обир и… ъ… Благодаря… И на вас. Засега довиждане.
Бош дори не го погледна. Той наблюдаваше Уиш. Стори му се, че усеща желанието й да срещне погледа на Сивия костюм. Очите й помръднаха в тази посока, но бързо се върнаха върху полароидната плака. Нещо не беше наред и Бош реши да удари направо:
— Защо не прескочим всички тези глупости, агент Уиш? Доколкото ми е известно, засега не сте открили никакви следи от ограбеното, нито една монета, нито едно пръстенче, нито една златна гривна с нефрит… Нямате нищо. Затова нека зарежем тия брътвежи за разни инстанции. Какво всъщност става, питам аз? Моят човек залага гривната и намира кончината си. Защо? Не мислите ли, че водим успоредно разследване? Или по-скоро едно и също разследване.
Никакъв ефект.
— Моят човек или е получил гривната от хората, които вие търсите, или я е откраднал от тях. А е възможно и да е бил един от тях. Което означава, че гривната не е трябвало все още да излиза на бял свят. Нищо от останалите скъпоценности не се е появило. И ето, той отива и нарушава правилата, залагайки една от откраднатите вещи. Те го наказват, след което я открадват обратно от заложната къща… Или нещо такова. Въпросът е в това, че ние търсим едни и същи хора, а на мен ми е необходима някаква следа, по която да тръгна.
Тя продължаваше да мълчи, но Бош усети зараждащото се решение. Този път я изчака докрай.
— Разкажете ми за него — рече Уиш накрая.
Той й разказа. Започна с анонимното обаждане, после й каза за трупа, за апартамента, който беше претърсен, за разписката от заложната къща, която намери скрита в рамката на снимката, и за това, че когато стигна до заложната къща, гривната вече беше изчезнала и оттам. Не спомена само, че е познавал Медоус.
— Взето ли е и нещо друго от заложната къща или само тази гривна? — запита тя, когато Бош свърши.
— Разбира се, но само колкото за прикритие на предмета, който всъщност им е трябвал, т.е. гривната. Аз виждам нещата така: Медоус е бил убит само защото този, който го е убил, е искал да разбере къде е гривната. Изкопчили са от него каквото са могли, убили са го, а после са отишли да си приберат гривната. Имате ли нещо против да запуша?
— Да, имам — рече Уиш. — И какво толкова важно има около тая гривна? Та тя е само капка в морето от всичко откраднато, което така и не се е появило досега.
Бош беше мислил по този въпрос, но не беше стигнал до никакъв отговор.
— Не зная — отвърна той.
— Ако е бил измъчван, както казвате вие, защо разписката е била оставена там, че да я намерите? И защо е трябвало да разбиват и ограбват заложната къща? Смятате, че той им е казал къде е гривната, но не им е дал разписката ли?
Бош се беше сетил и за това.
— Не зная — рече той отново. — Може би е знаел, че няма да го оставят жив. Затова им е дал само половината от това, което им е трябвало. Запазил е нещичко. Не им е казал за разписката, за да може тя да послужи като следа.
Бош се замисли върху сценария. За първи път започна да свързва нещата, когато препрочиташе бележките си и докладите, които беше написал. Реши, че е време да хвърли още един коз.
— Познавах Медоус преди двадесет години.
— Познавали сте жертвата ли, детектив Бош? — Гласът й сега беше по-силен и някак заплашителен. — Защо не казахте това още като влязохте тук? Откога ЛАПД позволява на детективите си да обикалят и разследват смъртта на приятелите си?
— Не съм казал такова нещо. Казах само, че съм го познавал, и то преди двадесет години. Не съм искал случая да бъде възложен на мен. — Просто така стана — приех повикването и… Беше чисто…
Не искаше да каже съвпадение.
— Всичко това е много интересно — каза Уиш. — И не твърде законно. Ние… Аз не съм сигурна, че можем да ви помогнем. Мисля, че…