— Вижте какво, когато го познавах, бяхме заедно в армията, в Първи пехотен полк във Виетнам. Разбирате ли? Просто бяхме и двамата там. Той беше „тунелен плъх“, както ги наричаха там, и аз също бях такъв. Знаете ли какво е това?
Уиш не отговори. Отново гледаше гривната. Бош напълно беше забравил за Сивия костюм.
— Виетнамците бяха прокопали тунели под селата си — заразказва той. — Някои дори бяха на повече от сто години. Тунелите свързваха колиба с колиба, село със село, единия край на джунглата с другия. Те минаваха дори под някои наши лагери. Бяха просто навсякъде. И работата ни беше-на нас, „тунелните“ войници — да слизаме долу, в онези дупки. Там се водеше цяла война, друга война, под земята.
Бош изведнъж установи, че освен на психиатъра и на един тесен кръг от хора в Службата за ветерани в Сепулведа не беше разказвал на никого за тунелите и какво е правил вътре.
— А Медоус беше добър в тая работа. Представете си как се спускате в онази черна тъмница само с едно фенерче и един 45-калибров пистолет. Е, той точно това правеше. Твърдеше, че му харесвало. Понякога стояхме долу с часове, понякога с дни. И Медоус беше единственият, който не се страхуваше да слиза там. Животът над земята го плашеше повече.
Тя не каза нищо. Бош погледна към Сивия костюм, който пишеше нещо на едно жълто листче. В този момент някой съобщи по радиостанцията в дъното на стаята, че транспортира двама задържани към общинския временен арест.
— И така, двадесет години по-късно вие имате проникване в банков трезор през тунел, а аз — един мъртъв тунелен боец. Намерихме го в тръба, което е пак тунел. Притежавал е вещ от откраднатите във вашия случай. — Бош опипа джобовете си за цигарите, но си спомни, че тя беше казала „не“. — Налага се да работим заедно този път. И е най-добре да започнем веднага.
По лицето й познаваше, че не беше постигнал нищо. Той допи чашката с кафе и се приготви да си ходи. Изобщо не погледна Уиш. Чу как Сивия костюм вдигна телефона отново и набра някакъв номер. Загледа се в остатъка от неразтворена захар на дъното на чашката. Мразеше кафето със захар.
— Детектив Бош — започна Уиш, — съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго отвън в коридора тази сутрин. Съжалявам и за това, че този ваш боен другар, Медоус, е мъртъв. Няма значение, че сте го познавали преди двадесет години, аз наистина съжалявам. Съчувствам му, както и на вас, за това, което се е наложило да изживеете… Обаче точно сега не мога да ви помогна с нищо, за което също съжалявам. Налага се да спазвам установения ред и да говоря най-напред с началниците си. Но ще ви се обадя, и то колкото мога по-скоро. За момента това е всичко, което мога да направя.
Бош пусна чашката в кошчето за боклук до бюрото й и протегна ръка да вземе полароидната плака и страницата от бюлетина.
— Може ли да задържа снимката? — запита агент Уиш. — Трябва да я покажа на началството.
Бош си взе снимката, стана и пристъпи към бюрото на Сивия костюм. Задържа я за момент пред лицето на мъжа.
— Той я видя — каза Хари през рамо, докато излизаше от стаята.
Заместник-началникът Ървин Ървинг седеше зад бюрото си, скърцаше със зъби и издуваше мускулите на челюстта си. Беше раздразнен. А скърцането със зъби и стягането на челюстните мускули беше навик, съпътстващ раздразнението или вглъбените му състояния на мислене. Като резултат от това мускулатурата на челюстите му се беше превърнала в най-впечатляващата особеност на лицето му. Гледана отпред, челюстта му беше по-широка отколкото ушите, които бяха прилепнали към гладко обръснатия череп. Ушите и челюстта на Ървинг придаваха един страховит, ако не и чудат вид на лицето му. Всъщност то напомняше на някаква летяща челюст, чиито могъщи кътници сякаш можеха да сдъвчат и мраморна плочка. Пък и самият Ървинг правеше всичко, което беше по силите му, за да затвърди това първоначално впечатление на вдъхващо страх куче пазач на склад за вторични суровини, което с чиста съвест би впило зъби в нечие рамо или прасец и би отхапало парче месо с размера на футболна топка. Тъкмо този външен вид му беше помагал през цялото време да преодолява единствената пречка в кариерата му на лосанджелиски полицай — глупаво име — и само беше от полза при неговото отдавна планирано изкачване към кабинета на главния началник на шестия етаж. Затова той плащаше данък на навика си, дори това да му струваше нов комплект кътни пломби за две хиляди долара на всеки осемнадесет месеца.
Ървинг притегна вратовръзката на гърлото си и прекара длан по лъснатия си череп. Пресегна се към апарата за вътрешна връзка и макар че можеше просто да натисне копчето на предавателя, след което да излае командата си, той изчака своята нова секретарка адютант да се обади първа. Това беше друг негов навик.