— Да, шефе?
Той обожаваше да чува това. Усмихна се, после се наведе напред, докато масивната му широка челюст дойде на сантиметри от предавателя. Беше човек, който не се доверяваше на техническите средства, че могат да свършат това, за което бяха предназначени. Трябваше да долепи уста до мембраната на говорителя и да вика.
— Мери, донеси ми досието на Хари Бош. Трябва да е някъде сред последните.
— Веднага, шефе.
Ървинг се облегна назад, усмихна се през стиснати зъби, Но точно тогава му се стори, че усеща някаква неравност. Прекара пъргав език по последния кътник от долния ляв Ред, търсейки някакъв дефект по гладката му повърхност, може би мъничка пукнатина. Не напипа нищо. Издърпа най-горното чекмедже на бюрото си и извади оттам малко огледалце. Отвори уста и огледа задните си зъби. После прибра огледалцето и извади малко небесносиньо тефтерче, в което си записа, че трябва да отиде на преглед при зъболекаря. Затвори чекмеджето и си спомни за онзи път, когато беше напъхал съдбоносната курабийка в устата си по време на обяд с кмета на Уестсайд. Последният долен десен кътник не беше устоял на твърдата курабийка и се беше натрошил. Кучето пазач обаче реши да погълне парчетата от натрошения зъб, вместо да показва слабост пред кмета, чийто решаващ глас един ден можеше да му послужи. По време на обяда той беше довел до вниманието му обстоятелството, че неговият племенник, моторизиран полицай от лосанджелиския участък, се беше оказал прикрит хомосексуалист. Ървинг спомена, че прави всичко възможно да защити племенника му и да го предпази от разкриване. Управлението имаше фобия към хомосексуализма, подобно на черква в Небраска, и ако дори и една думичка изтечеше отнякъде и стигнеше до протоколите, а оттам и до началството, обясняваше Ървинг на кмета, момчето трябвало да забрави всякаква надежда за повишение. Наред с това можело да се очаква и брутална безпощадност от страна на колегите му. Ървин не искаше да отваря дума за евентуалните последици, ако се разразеше публичен скандал, пък и нямаше нужда. Дори в либералния Уестсайд подобно нещо би превърнало в пух и прах всякакви амбиции за издигане.
Ървинг тъкмо се усмихваше при спомена, когато офицер Мери Гросо почука, а после и влезе в кабинета с една дебела колкото палец папка в ръка. Тя постави папката върху покритото със стъкло бюро на Ървинг. Отгоре, върху блестящата повърхност, нямаше абсолютно нищо, дори телефон.
— Прав бяхте, шефе. Беше все още сред отворените.
Заместник-началникът на отдел „Вътрешно разследване“ се наведе напред и рече:
— Да, мисля, че не съм го прехвърлил към архива, понеже имам чувството, че още не сме видели всичко, на което е способен детектив Бош. Я дай да видя… май бяха Люис и Кларк…
Той отвори папката и прочете бележката от вътрешната страна на корицата.
— Да. Мери, би ли извикала Люис и Кларк да дойдат тук, ако обичаш?
— Шефе, видях ги в оперативната стая долу. Приготвяха се за РС. Не знам по кой случай.
— Е, Мери ще трябва да отложат разпита на свидетелите… И моля те, не ми говори със съкращения. Аз съм внимателен и бавно пипащ полицай. Не обичам прибързаността, не обичам и съкращенията. Ще научиш това скоро. А сега кажи на Люис и Кларк, че искам да оставят за после изслушването и тутакси да се явят при мен.
Той стегна челюстните си мускули и ги изду, докато заприличат на топки за тенис. Гросо изприпка навън от кабинета. Ървинг се отпусна и започна да прелиства папката, запознавайки се задочно за пореден път с Хари Бош. Прегледа военното му досие, после се спря на неговия бърз напредък в управлението. За осем години беше издигнат от обикновен патрулен полицай до детектив в елитния екип на отдел „Кражби и убийства“. После идваше падането — служебно прехвърляне през миналата година от главното управление в отдел „Убийства“ на холивудския участък. Би трябвало да бъде уволнен дисциплинарно, изказа наум съжалението си Ървинг, докато изучаваше кариерата на Бош в хронологичен Ред.
И тогава попадна на доклада на психолога, с който се потвърждаваше дали Бош би могъл да се върне отново към задълженията си, след като беше убил невъоръжен човек през миналата година. В него се казваше:
„През време на военната и полицейската му практика, в която се включва и гореспоменатото застрелване с фатален край, пациентът е изградил у себе си висока безчувственост към насилието. Той говори за насилието във всички негови аспекти като за неизменна част от ежедневния му живот. Затова не изглежда твърде вероятно изложеното за него преди време, че би могъл да изгради психологически задръжки, ако бъде поставен отново в условия, при които се налага използването на смъртоносно оръжие, с оглед да защити себе си или други хора. Смятам, че той би бил в състояние да реагира своевременно. Би бил способен да натисне спусъка. В действителност изказванията му не показват някакъв болестотворен ефект в резултат на застрелването, ако не се смята неговото чувство за удовлетвореност от изхода на инцидента, т.е. смъртта на заподозрения, което следва да се счита за неуместно.“