— Хари, взели са и твоята папка. От ФБР… Какво става бе, човек?
Гласът на Едгар беше напрегнат и объркан. Той не обичаше сътресенията. Не обичаше и загадките. Беше от хората, за които работното време е от девет до пет.
— Не зная какво става, а и не искат да ми кажат — отвърна Бош. — Тръгвай към участъка. Там ще говорим. Ако стигнеш преди мен, искам да се обадиш в управлението на строителната компания на метрото, в личния състав. Провери дали Медоус е работил там. Опитай също и името Фийлдс. После си довърши другата работа, както се разбрахме при сделката вчера. Ще се видим след малко.
— Хари, ти ми каза, че си познавал Медоус. Може би трябва да се обадим на шефа, да му кажем, че се получава конфликтна ситуация и е най-добре случаят да се прехвърли на „Кражби и убийства“ в главното управление или на някой друг.
— Ще говорим по този въпрос след малко, Джери. Не прави нищо и не говори с никого за това, докато не пристигна.
Бош окачи слушалката и се отправи към булевард „Уилшайър“. Установи, че Уиш вече беше свила на изток към Уестууд Вилидж. Той намали дистанцията между тях, премина на отсрещния тротоар и продължи да я следва. Внимаваше да не се приближи твърде много, че тя да види отражението му във витрините, край които вървеше. Когато Уиш стигна булевард „Уестууд“, зави на север и пресече „Уилшайър“, озовавайки се на неговата страна на улицата. Хари влезе във фоайето на една банка. След малко излезе отново на тротоара, но тя беше изчезнала. Той се огледа и в двете посоки, после изтича до ъгъла. Видя я на половин пресечка напред. Вървеше по „Уестууд“.
Уиш забави крачка и спря пред входа на един магазин за спортни стоки. Бош видя на витрината фигури на манекени, облечени в убито зелени шорти и фланелки за бягане. Миналогодишната мода продаваше и днес. Уиш погледа облеклата известно време, после продължи, без да спира, докато не стигна театралния район. Влезе в бар-грила на Стратън.
Бош продължи да върви от другата страна на улицата, подмина ресторанта, без да поглежда натам, и стигна до следващия ъгъл. Спря пред „Бруин“, под козирката на стария театър, и погледна назад. Не беше излязла. Той си помисли дали ресторантът нямаше заден изход. Погледна часовника си. Беше малко рано за обяд, но тя може би искаше да избегне навалицата. А може би обичаше да се храни сама. Хари пресече улицата и застана под брезентовия навес на театър „Фокс“. Оттам можеше да гледа през витрината вътре в ресторанта, но не видя Уиш. Мина през паркинга до ресторанта излезе на задната уличка. Видя, че отзад имаше и друга врата за посетители. Дали го беше забелязала и беше използвала задната врата, за да се изплъзне? Отдавна не беше следил някого сам, но не вярваше да го е забелязала. Той зави по малката уличка отзад и влезе в ресторанта.
Еленър Уиш седеше сама в едно от облицованите с дърво сепарета покрай дясната стена на ресторанта. Като всяко предпазливо ченге, тя беше седнала с лице към входната врата, затова не забеляза Бош, докато той не седна срещу нея. Хари взе менюто, което тя току-що беше прегледала и оставила върху масата.
— Не съм идвал тук — рече той. — Добро ли е мястото?
— Какво значи това? — почти извика тя и върху лицето й се изписа изненада.
— Ами не знам, просто си помислих, че може да се нуждаете от малко компания.
— Да не сте ме следили? Следили сте ме.
— Най-малкото сега започвам. Знаете, че направихте грешка горе в службата. Изиграхте го много слабо. Аз идвам с единствената следа от девет месеца насам, а вие ми заговорихте за инстанции и прочие глупости. Нещо не беше наред в цялата работа, обаче не разбирах какво. Сега вече знам.
— За какво говорите? Няма значение, не искам да зная.
Тя понечи да се измъкне от сепарето, но Бош се пресегна през масата и я хвана здраво за китката. Кожата й беше топла и влажна от дългото ходене. Тя спря, обърна се и го прониза с кафявите си очи, толкова горещи и гневни, че можеше с поглед да издълбае името му върху надгробен камък.
— Пусни ме — рече Уиш с глас, който все още контролираше, но в него се прокрадва една нотка на слабост, показваща ясно, че скоро можеше да изгуби контрол. Той я пусна.