— Намерихме следите по калта в канализацията и по тях идентифицирахме марката гуми. Намерихме и следи от синя боя по стената на един от завоите. Някоя от колите явно е поднесла в калта и се е ударила в стената. В лабораторията в Куантико веднага определиха модела и годината на производство. Проверихме всички агенти на фирмата „Хонда“ в Южна Калифорния и установихме, че три сини джипа са били закупени от фирмения магазин в Тъстин четири седмици преди Деня на труда. Човекът платил в брой и ги натоварил на влекач. Оставил име и телефонен номер.
— И какво е то?
— Името ли? Фредерик Б. Айсли. Още тогава показахме на продавача от магазина няколко снимки, между които на Медоус, твоята и на още няколко души, но той не разпозна никого като Айсли.
Тя избърза устата си с една салфетка и я пусна върху масата. Бош не забеляза следи от червило по нея.
— Е — рече тя, — стига ми толкова вода за тая седмица. Ще се видим отново в Бюрото, да прегледаме това, което имаме, и да ми разкажеш всичко по случая Медоус. Рурки и аз смятаме, че така трябва да процедираме. Опитахме всички следи по кражбата в банката, но навсякъде ударихме на камък, затова ще продължим с Медоус и дано оттук изскочи нещо.
Станаха. Бош плати сметката.
До сградата на ФБР отидоха всеки със своята кола. Докато караше, Бош мислеше за нея, а не за случая. Искаше да я попита за онзи малък белег на брадичката, а не за това как е свързала онези от тунела под „Уестленд Нешънъл“ с „тунелните плъхове“ от Виетнам. Искаше да узнае кое придава това сладко и тъжно изражение на лицето й. Той следваше нейната кола през квартала със студентски общежития, а после по булевард „Уилшайър“. Срещнаха се при асансьора в подземния гараж на сградата на ФБР.
— Мисля, че най-добре за тебе ще бъде да работиш предимно с мен — каза тя, докато се издигаха нагоре сами в кабината. — С Рурки не започнахте добре от самото начало и…
— Ние въобще не сме и започвали — рече Бош.
— Е, все пак, ако му дадеш някаква възможност, ще разбереш, че е добър човек. Той просто направи това, което смяташе, че ще бъде най-добре за работата по случая.
Вратата на асансьора се отвори на седемнадесетия етаж и пред тях застана Рурки.
— Ето ви и вас двамата — рече той. Подаде ръка на Бош, който я пое без увещания. Рурки се представи, после каза: — Тъкмо бях тръгнал надолу да си взема кафе и нещо за хапва-не. Ще дойдете ли с мен?
— О, Джон, ние току-що идваме от едно кафене — каза Уиш. — Ще те чакаме тук горе.
Уиш и Хари излязоха от кабината, а Рурки влезе вътре. Специалният агент само кимна и вратата се затвори. Двама-та се отправиха към канцеларията.
— Той доста прилича на теб в някои отношения. Изкарал е Бойната и тъй нататък… — рече тя. — Дай му поне един шанс. С нищо няма да помогнеш в работата, ако не поомекнеш.
Бош не каза нищо. Извървяха коридора до канцеларията на „Група III“ и когато влязоха вътре, тя му посочи едно празно бюро зад нейното. Каза, че агентът, който го е заемал, е бил прехвърлен в „Група П“ — отделът за борба с порока. Бош остави куфарчето си върху бюрото и седна. Огледа стаята. Вътре имаше доста повече хора, отколкото предния ден. Шестима агенти седяха зад бюрата си, а още трима се мотаеха около картотеката в дъното на стаята, върху която стоеше кутия с понички. Той забеляза телевизор и видеокасетофон върху един рафт. Предишния ден ги нямаше там.
— Спомена нещо за някакъв видеозапис — каза той на Уиш.
— О, да. Сега ще ти го пусна и ще можеш да гледаш, докато аз отговоря на няколко съобщения, оставени на телефонния секретар.
Тя извади една видеокасета от шкафа на бюрото си и двамата се отправиха към дъното на стаята. Групичката на тримата тихомълком се омете, отнасяйки със себе си и кутията с понички, сякаш усетили присъствието на външен човек. Тя пусна видеокасетофона и остави Бош да гледа сам.
Видеозаписът, който очевидно беше правен с ръчна камера от непрофесионалист, представляваше едно постоянно подскачащо проследяване на пътя на крадците. Започваше от входа на канализационно съоръжение с отвесни стени, което преминаваше в тъмен тунел. Уиш беше права — тунелът беше доста широк. Вътре можеше да се влезе и с камион. По средата на бетонния под бавно течеше неголям воден поток. Подът и долната част на стените бяха покрити с мухъл и плесен и Бош почти усещаше миризмата на влагата. Камерата се насочи към сивозеления под. В калта се забелязваха отпечатъци от автомобилни гуми. Следващите кадри показваха входа на тунела, прокопан от крадците — гладко изрязана Дупка в стената на канала. В кадъра влязоха две ръце, държащи парчето шперплат, за което Уиш беше казала, че е било използвано да прикрива дупката през деня. Ръцете се отдалечиха и пред обектива изскочи тъмнокоса глава. Беше Рурки. Носеше тъмен гащеризон с щамповани бели букви на гърба: ФБР. Той повдигна парчето шперплат до дупката. Пасваше отлично.