Бош познаваше този символ. Самият той го беше използвал в тунелите преди двадесет години. Три бързи рязвания с ножа в стената на тунела — това беше знакът, който използваха за отбелязване на пътя, за да могат да намерят изход на връщане.
— Същия ден един от полицаите — продължи Уиш, — а това беше преди Лосанджелиското полицейско управление да ни предаде случая изцяло, каза, че си-спомня този знак и той е от Виетнам. Човекът не беше „тунелен плъх“, но ни разказа за тях. Така направихме връзката. Веднага се свързахме с Министерството на отбраната и със Службата за ветерани и се добрахме до имената. На Медоус, твоето и на други…
— Колко други?
Тя посочи купчината папки в единия край на бюрото си.
— Ето, тук са всичките. Ако искаш, прегледай ги.
В този момент се приближи Рурки.
— Агент Уиш ми каза за писмената заповед, която сте искали — рече той. — Няма никакъв проблем. Аз я нахвърлях в общи линии и днес по някое време ще я отнесем при старши специалния агент Уиткъм да я разпише.
Понеже Бош не каза нищо, Рурки продължи:
— Може би малко привързахме вчера, но се надявам да съм оправил нещата с прекия ви началник, лейтенанта, и с хората от „Вътрешно разследване“. — Той хвърли една усмивка, на която всеки политик би завидял. — И между другото исках да ви кажа, че се отнасям с уважение към досието ви. Имам предвид военното ви досие. Аз самият също служих там, но никога не съм слизал в онези ужасни тунели. Въпреки това бях там до края… до самия край. Какъв срам.
— Кое е срамното, че всичко свърши ли?
Рурки го гледа особено известно време и Бош забеляза червенината, която се прокрадна по лицето му, тръгвайки от точката, където се събираха тъмните му вежди. Рурки беше доста блед, с тясно лице, толкова изпито, че изглеждаше, сякаш постоянно смуче лимоново резенче. Беше с няколко години по-възрастен от Бош. На ръст бяха почти еднакви, но Рурки беше качил няколко килограма в повече. Към традиционната за Бюрото униформа от синьо сако и светлосиня закопчана догоре риза беше прибавил наситеночервена вратовръзка.
— Вижте какво, детективе, не сте длъжен да ме харесвате, това е ясно — каза Рурки. — Но моля ви, нека работим заедно по този случай. И двамата искаме едно и също.
Бош реши да хване бика за рогата.
— Какво точно искате от мен? Кажете ми направо: трябва ли просто да ви правя компания, или наистина искате да работя?
— Бош, вие сте детектив от висока класа или поне така се предполага. Покажете какво можете. Просто работете по случая си. Както казахте вчера, открийте кой е убил Медоус, а ние ще открием кой е ограбил „Уестленд Нешънъл“. Та значи отговорът е „да, ние се нуждаем от работата ви“. И то от най-добрата. Процедирайте така, както бихте процедирали при нормални условия, само че с агент Уиш за партньор.
Рурки се отдалечи и излезе от стаята. Бош си помисли, че той сигурно си има собствена канцелария някъде надолу по тихия коридор. Обърна се към Уиш и се пресегна за папките от бюрото й.
— Добре тогава — рече той. — Да вървим.
Уиш подкара взетата от Бюрото служебна кола, докато Бош разглеждаше купчината папки с военни досиета в скута си. Забеляза, че неговото беше най-отгоре. Прегледа няколко от останалите, но само името на Медоус му беше познато.
— Сега накъде? — запита Уиш, докато излизаше от гаража й поемаше по Авенюто на ветераните към булевард „Уилшайър“.
— Към Холивуд — рече Бош. — Този Рурки винаги ли е такъв сухар?
Тя зави на изток и го дари с онази усмивка, която винаги го караше да се запита дали нямаше нещо между нея и Рурки.
— Само когато иска — отвърна Уиш. — Той е добър началник въпреки всичко. Ръководи екипа добре. Мисля, че винаги е бил служител от командирски тип. Доколкото си спомням, командвал е цяло поделение или нещо такова в Сайгон през време на войната.
Не можеше да има нещо между тях, помисли си Бош. Никой не би защитавал своя любовник, наричайки го добър началник.
— Май не е намерил най-доброто поле за изява на началническите си заложби — рече Бош. — Карай към булевард „Холивуд“ — квартала на юг от Китайския театър.
Щяха да са им необходими петнайсет минути, за да стигнат дотам. Бош отвори най-горната папка — неговата — и започна да прелиства съдържанието й. Между няколкото медицински сведения от психиатри намери черно-бяла фотография на млад мъж в униформа, с лице, върху което възрастта и опитът все още не бяха сложили своя отпечатък.