— Това пък сега какво е? — рече Люис.
— Ами някакво хлапе — отвърна Кларк, вдигайки поглед от бележника си. — Сигурно търси да гени някой касетофон за кола. Ако пристъпи към действие, какво ще правим? Трябва ли да зарежем наблюдението, за да спасяваме касетофона на някакъв говнар?
— Нищо няма да правим. А и то няма да предприеме нищо. Вече е забелязало радиостанцията вътре и е наясно, че това е полицейска кола. Ето, отдръпна се.
Момчето изфорсира мотора и направи още два кръга, държейки под око входа на мотела. После заобиколи спрелите до тротоара коли и се скри зад един стар микробус „Фолксваген“. Явно наблюдаваше входа на „Синият замък“ през прозорците на очукания микробус. Обаче не забеляза двамата мъже от „Вътрешно разследване“, които седяха в колата на известно разстояние зад него.
— Хайде, хлапенце, заминавай си — рече Кларк. Не ми се иска да викам патрулната кола заради теб. Ах, мамицата им на тия малолетните!
— Вземи фотоапарата и го щракни — каза Люис. — Човек никога не знае. Може да стане нещо и да ни потрябва. Гледай да хванеш и мотела с онзи надпис отгоре. По-късно ще трябва да отидем да видим какво са правили там Бош и момиченцето от ФБР.
Люис можеше и сам да вземе фотоапарата, за да направи няколко снимки, но това би бил опасен прецедент, който би Нарушил деликатния баланс на правилата за наблюдение. Шофьорът кара, возещият се до него пише и върши всичко останало.
Кларк с готовност вдигна камерата „Никон“, която беше съоръжена с телеобектив, и направи няколко снимки на момчето с мотопеда.
— Запиши и номера на мотопеда — рече Люис.
— Знам какво да правя — отвърна Кларк, сваляйки фотоапарата.
— Хвана ли номера на мотела? Ще трябва да се обадим…
— Хванах го. Ето сега дори го записвам, виждаш ли? Какво толкова си се побъркал? Бош просто е заковал някаква мадама и я е довел тук да я чука. Хубаво федерално парче. Ще видиш, че като се обадим, ще се окаже, че двамата са си наели стая.
Люис не се успокои, докато не се увери, че Кларк е записал телефонния номер на мотела в бележника.
— Ами ако не е така? — рече той. — Те току-що се запознаха, а и не мисля, че той е толкова глупав. Сигурно търсят някого тук. Може би свидетел…
— Запазил го е в тайна. Нали това е Бош, той така работи.
Кларк не каза нищо. Люис огледа отново улицата пред мотела. Тогава забеляза, че момчето беше изчезнало. От мотопеда нямаше и следа.
Бош изчака една минута, за да даде време на Еленър Уиш да заобиколи мотела и да стигне до задната врата на стая номер 7. После се наведе и долепи ухо до вратата. Стори му се, че дочу някакво шумолене и приглушеното произнасяне на една често употребявана дума. В стаята имаше някой. Когато стана време, той почука силно на вратата. Отвътре се чу шум от бързи стъпки по килим, но никой не се обади. Бош почука отново и тогава се чу глас на момиче:
— Кой е?
— Полиция — рече Бош. — Искаме да говорим с Шаркай.
— Няма го.
— Тогава значи искаме да говорим с вас.
— Не зная къде е.
— Отворете вратата, моля.
Чу се още шум, сякаш някой се блъскаше в мебелите. Но вратата не се отвори. После Бош чу шум от плъзгане на стъклена врата. Той вкара ключа в ключалката и отвори вратата тъкмо навреме, за да мерне за миг някакъв човек, който излизаше на задната веранда и оттам скочи на земята. Не беше Шаркай. Отвън долетя гласът на Уиш, която му заповяда да спре на място.
Бош хвърли бърз поглед из стаята. Отляво имаше килер, чиято врата беше отворена, отдясно баня. Две двойни легла и тоалетка с монтирано на стената над нея огледало съставляваха мебелировката. На пода имаше изтъркан жълто-кафяв килим, върху който личаха утъпкани от наемателите пътечки между леглата и вратата на банята. Момичето беше малко, може би на седемнадесет, русокосо и седеше на края на едното от леглата, увито в чаршаф. Бош забеляза очертанието на гръдно зърно под мръсния, омачкан чаршаф, който някога е бил бял. Стаята миришеше на евтин парфюм и пот.
— Бош, всичко наред ли е вътре при теб? — извика Уиш отвън. Той не я виждаше заради окачения като завеса чаршаф върху стъклената плъзгаща врата.
— Да, а при тебе?