— За какво ви е? Имаш ли една цигара?
Той извади пакета от джоба си и й подаде една, а после й Даде и кибритена клечка, която тя запали сама.
— За какво го търсите? — запита момичето.
— Заради събота вечерта — вече остро Уиш. — Не сме дошли да го арестуваме, няма и да го тормозим. Само искаме да Му зададем няколко въпроса.
— Ами аз? — запита момичето.
— Какво ти? — рече Уиш.
— Мен ще ме задържите ли?
— Имаш предвид дали ще те предадем на Отдела за малолетни, нали? — Бош погледна към Уиш, за да прецени ще реагира тя. Не прочете нищо по очите й, затова продължи: — Не. Няма да те предадем на отдела, ако ни помогнеш, Как ти е името? Истинското имам предвид.
— Бети-Джейн Фелкър.
— Добре, Бети-Джейн, значи не знаеш къде е Шаркай, а? Ние искаме само да поговорим с него.
— Всичко, което знам, е, че е на работа.
— Какво значи това? Къде е на работа?
— Навън, някъде из Бойтаун. Най-вероятно кроят нещо с Арсън и Чепа.
— Това другите от тайфата ли са?
— Аха.
— А къде точно в Бойтаун казаха, че отиват?
— Нищо не са казали. Те просто ходят, където има педали. Сигурно знаете това.
Момичето можеше да им каже и нещо повече, но Бош знаеше, че едва ли щеше да има нужда. Той беше взел адресите от протоколите за разпит и знаеше, че ще открие Шаркай някъде по булевард „Санта Моника“.
— Благодаря ти — каза Бош на момичето и се отправи към вратата. Беше извървял половината антре, когато Уиш излезе от стаята с отривиста гневна походка. Преди да беше казала нещо, той откачи слушалката на телефонния автомат в антрето до рецепцията. Извади малкото тефтерче, което носеше винаги със себе си. Погледна номера на Отдела за малолетни и започна да го набира. Трябваше да изчака две минути, докато операторката прехвърли обаждането му на автоматичната линия на отдела, по която той съобщи датата, часа и местонахождението на Бети-Джейн Фелкър, за която предполагаше, че също е избягала от дома си. После затвори, питайки се колко ли дни щяха да минат, преди онези от отдела да получат съобщението, и колко още дни след това щяха да са им необходими, за да се доберат до нея.
Движеха се по булевард „Санта Моника“ в Западен Холивуд и тя все още беше разпалена. Бош се беше опитал да се защитава, но скоро разбра, че няма никакъв шанс. Затова си седеше кротко и слушаше.
— Всичко е въпрос на доверие — говореше Уиш. — Хич не ме интересува от колко време работим заедно, много или малко, но ако продължаваш да се правиш като едно време на армия от един човек, никога няма да се сработим, което е необходимо, за да доведем всичко до успешен край.
Той гледаше в огледалото за обратно виждане от неговата страна, което беше нагласил предварително така, че да може да наблюдава колата, последвала ги веднага щом потеглиха от мотела „Синият замък“. Вече беше сигурен, че това са Люис и Кларк. Беше забелязал широкия врат и късата подстрижка на Люис, който седеше зад волана, когато преследвачите им ги бяха наближили на три коли разстояние при един червен светофар. Той не каза на Уиш, че ги следят. Ако тя беше забелязала „опашката“, поне не беше издала това. Беше заета с други неща в момента. И Бош седеше до нея, наблюдавайки колата отзад, заслушан в оплакванията й за това колко лошо си върши работата.
Накрая той каза:
— Медоус беше намерен в неделя, а днес е вторник. Неоспорим факт при разследването на едно убийство е това, че шансовете за успех намаляват с всеки изминал ден от календара. Затова съжалявам, но не мисля, че щеше да ни е от особена полза, ако бяхме изгубили цял един ден да се занимаваме с някакъв задник, който е бил подмамен в мотелската стая от шестнайсетгодишна проститутка, преследваща тридесетгодишни мъже. Също така смятам, че не си струваше да чакаме, докато дойдат от Отдела за малолетни да приберат момичето, понеже бих заложил една заплата, че те много добре знаят къде да я потърсят, ако им трябва. Накратко, исках да приключим бързо, оставяйки чуждата работа на други хора, и да си свърша моята. Което пък означава да правим това, което правим сега. Намали ей там при „Рагтайм“. Това място беше споменато в един от разпитните протоколи.
— И двамата искаме да си свършим работата по този случай, Бош. Затова не бъди чак толкова снизходителен, сякаш ти си натоварен с достойна мисия, а аз просто се возя с тебе в колата. И двамата сме в играта, не забравяй това.
Тя намали пред кафенето, в което двойки мъже седяха на столове от ковано желязо, боядисани в бяло, и пиеха чай с лед и портокалови резенчета, закрепени на ръба на чаши с Причудливи форми. Няколко от мъжете огледаха Бош, но бързо отвърнаха очи, очевидно незаинтересовани. Той огледа от своя страна вътрешността на заведението, но не забеляза никъде Шаркай. Докато колата подминаваше, Бош успя да хвърли един поглед и в страничната пряка, където видя двойка младежи, но те бяха твърде възрастни, за да бъдат Шаркай.