Следващите двадесет минути прекараха в обикаляне на различни гей-барове и ресторанти, движейки се главно по булевард „Санта Моника“, но не откриха момчето никъде. Бош през цялото време държеше под око колата на двамата от „Вътрешно разследване“, която се движеше след тях на не повече от една пряка разстояние. Уиш не каза нищо за тях. Обаче Бош знаеше, че служителите на Бюрото най-често изобщо не забелязваха преследвачите си, тъй като смятаха, че са последните, които някой би следил. Те бяха ловците, а не жертвата.
Бош се питаше какво ли правят Люис и Кларк зад тях. Дали очакваха, че той ще наруши някой закон или полицейско правило в компанията на агент от ФБР? Или пък двамата детективи от ОВР просто си убиваха времето. Може би искаха да ги забележи. Нещо като психоефект. Той каза на Уиш да отбие и спре пред един бар. Слезе от колата и отиде до телефонната кабина близо до входа. Набра неофициалния номер на ОВР, който помнеше наизуст, тъй като се беше обаждал на него два пъти дневно, докато беше поставен под домашен арест през време на следствието, което водеха срещу него преди година. Дежурният служител, който вдигна слушалката отсреща, се оказа жена.
— Там ли е Люис или Кларк? — запита Бош.
— Не, сър, няма ги. Ще оставите ли съобщение?
— Не, благодаря. Обажда се лейтенант Паундс от холивудския участък. Навън ли са някъде? Искам да се срещна с тях.
— И двамата не са на служба до следобедната смяна.
Бош затвори. Не бяха на работа до четири часа следобед. Или разиграваха някаква комедия, или просто той ги беше изритал здравата в топките този път и сега го следяха в извънработно време. Бош се върна в колата и каза на Уиш, че се е обадил в службата си да провери дали няма някакво съобщение за него. Тъкмо когато тя се включваше в движението по булеварда, Бош забеляза жълтия мотопед, спрян на паркинга недалеч от бара. Беше точно пред един ресторант за палачинки.
— Ето го там — рече той и посочи. — Подмини го бавно, за да видя номера. Ако е неговият, ще спрем.
Беше мотопедът на Шаркай. Номерът съвпадаше с този, който Бош беше преписал в бележника си от досието. Обаче от момчето нямаше и следа. Уиш направи един кръг из квартала по страничните преки и спря на същото място пред бара, където бяха допреди малко.
— Ще чакаме значи — рече тя. — Ще чакаме хлапето, което според тебе може да е свидетел, така ли?
— Точно така. Това е, което смятам аз. Обаче няма нужда и двамата да си губим времето. Можеш да ме оставиш тук, ако искаш. Аз ще вляза в бара, ще си поръчам една халба бира с малко чипс и ще наблюдавам през прозореца.
— Добре де, оставам и аз.
Бош се облегна назад и се настани удобно, за да чака да се появи момчето. Извади цигарите от джоба си, но тя го хвана за ръката, преди да беше успял да измъкне първата от пакета.
— Чувал ли си за риска от страничното въздействие? — запита Уиш.
— За какво?
— За вторичното пушене. То е също толкова опасано, Бош. Миналия месец официално излезе брошура по въпроса, в която се казваше, че е карциногенно. Три хиляди души годишно заболяват от рак на белите дробове само като пасивни пушачи, както ги наричат. Убивайки себе си, убиваш и мен. Затова, моля те, недей.
Той прибра обратно пакета с цигари в джоба на сакото си. Стояха, без да приказват, и наблюдаваха мотопеда, който беше заключен с верига към колонката на паркинга. Бош поглеждаше от време на време в огледалото, но не видя колата на двамата от „Вътрешно разследване“. Хвърляше и по някой поглед към Уиш в моменти, когато според него тя не го гледаше. С наближаването на пиковия час булевард „Санта Моника“ започна да се изпълва с коли. Уиш държеше прозореца от нейната страна затворен с оглед да не поглъща въглеродни окиси. От това в колата беше доста горещо.
— Защо само ме зяпаш? — запита тя, когато вече беше изминал цял час, откакто седяха в очакване.
— Тебе ли зяпам? Не знаех, че го правя.
— Зяпаш ме и го знаеш. Имал ли си някога преди партньор жена?
— Никога. Но не затова те зяпам, ако изобщо го правя…
— Защо тогава?
— Вероятно се опитвам да те разгадая. Искам да кажа да отгатна защо си тук и вършиш всичко това. Винаги съм мислил, или поне така съм чувал, че екипът, който се занимава с банковите обири във ФБР, се състои от динозаври, тоест агенти, които са или твърде стари, или твърде тъпи, за да използват компютър при разследването. И изведнъж — ето те тебе, при това в „тежката артилерия“. Ти не си динозавър и нещо ми казва, че си заслужава човек да се бори за теб, Еленър.