Тя не каза нищо в момента и на Бош му се стори, че дола вя лека усмивка върху устните й. После и усмивката изчезна, сякаш никога не я е имало.
— Предполагам, това е някакъв таен комплимент — рече Уиш. — Ако е така, благодаря. Имам си причини, за да избера да работя в Бюрото. И повярвай ми, имам и други избори А колкото до останалите в отдела, аз не бих ги характеризирала като тебе. Смятам, че твоето отношение, което между другото, изглежда, се споделя от болшинството твои колеги…
— Ето го Шаркай — рече Бош.
Едно момче с руси плитчици тъкмо излизаше от страничната пряка между ресторанта за палачинки и едно магазинче. С него вървеше един по-възрастен мъж. Носеше фланелка с надпис: „Деветдесетте — гей-десетилетие на века!“ Бош и Уиш останаха в колата да наблюдават. Шаркай и мъжът размениха още няколко думи, после момчето извади нещо от джоба си и му го подаде. Мъжът пое нещото, което приличаше на тесте карти, разбърка ги, извади две от тях, а останалите върна на Шаркай. После му подаде една зелена банкнота.
— Какво прави тоя? — запита Уиш.
— Купува си снимки на деца.
— Какво?
— Той е педофил.
По-възрастният мъж се отправи надолу по тротоара, а Шаркай тръгна към мотопеда си. Наведе се, за да отключи веригата.
— Хайде — рече Бош и двамата с Уиш слязоха от колата.
За днес стига толкова, мислеше си Шаркай. Време беше да се отдаде на удоволствията. Запали цигара и се наведе над мотопеда, за да нагласи комбинацията на веригата с „Мастър-лок“. Плитките му паднаха над очите и той усети миризмата на някаква кокосова есенция, която беше сложил на косата си предната вечер в къщата на онзи тип с ягуара. Това беше след като Арсън счупи носа му и оплеска всичко с кръв. Шаркай се изправи и тъкмо се канеше да увие веригата около кръста си, когато ги видя да се приближават. Ченгета! И бяха твърде близо. Късно беше да бяга. Опитвайки се да се държи така, сякаш още не ги е забелязал, той извърши наум бърз преглед на съдържанието на джобовете си. Кредитните карти вече беше продал, нямаше ги. Парите биха могли да бъдат откъде ли не, както и бяха. Той беше напълно спокоен. Единственото нещо, за което биха могли да се хванат, можеше да бъде оплакване от името на онзи сбъркан тип. Шаркай беше изненадан, че човекът се беше обадил в полицията. Нито един не бе го правил досега.
Той се усмихна на двете приближаващи ченгета. Мъжът извади малък касетофон и го вдигна към него. Касетофон? Какво беше пък това? Мъжът натисна копчето за прослушване и след няколко секунди Шаркай позна своя собствен глас. После си спомни и откъде идваше записът. Това нямаше нищо общо с човека с ягуара. Ставаше дума за тръбата при язовира.
— Е, какво? — рече Шаркай.
— Искаме да ни разкажеш всичко — каза мъжът.
— Ама аз нямам нищо общо с това бе, човек. Да не би да Искате да ми… Хей, ти си онзи тип от полицейския участък. Аха, видях те там на другия ден вечерта. Нали няма да ме карате да си признавам, че аз съм свършил оная работа там горе?
— Я поуспокой топката, Шаркай — каза мъжът. — Ние знаем, че не си го извършил ти. Само искаме да разберем какво точно си видял, и толкоз. Заключи си мотопеда отново с веригата. Ние ще те върнем после пак тук.
Мъжът му каза името си и това на жената с него. Бош и Уиш. Той каза, че жената била федерален агент, което истински объркваше нещата. Момчето се поколеба, но после се наведе и постави отново веригата на мотопеда.
— Ние искаме само да те откараме до участъка на „Уилкокс“, където ще ти зададем няколко въпроса, а може и да ни нарисуваш някоя картинка.
— На какво? — запита Шаркай.
Бош не отговори, само му махна с ръка да ги последва и посочи към сивата кола, спряна малко по-нагоре по булеварда. Беше същата, която Шаркай видя пред „Синият замък“. Докато вървяха, Бош държеше ръката си върху рамото на момчето. Шаркай още не беше висок колкото Бош, но имаше същото жилаво телосложение. Беше облечен в риза на пурпурни и жълти фигури. На врата му висяха слънчеви очила, окачени на оранжева връв. Момчето си ги сложи, когато наближиха колата.
— И така, Шаркай, знаеш процедурата — рече Бош, вече при колата. — Трябва да те претърсим, преди да се качиш. Така няма да има нужда да ти слагаме белезници, докато се возим. Извади всичко от джобовете.
— Нали каза, че не съм заподозрян бе, човек — захвана да протестира Шаркай. — Не съм длъжен да правя това.
— Казах вече — такава е процедурата. Всичко ще ти бъде върнато. Освен снимките. Не можем да направим това.
Шаркай погледна първо към Бош, после към жената и зарови из джобовете на джинсите.