— Шаркай — рече той, — ако искаш, можем да те заведем до Силмар и да те оставим там да пренощуваш. Ще продължим утре сутринта, когато може би паметта ти ще бъде малко по…
— Притеснявам се за мотопеда си, дето го оставихме там, че може да го откраднат…
— Забрави за мотопеда — рече Бош, след което се наведе напред, нарушавайки личното пространство на момчето. — Ние няма да те глезим, Шаркай. Още нищо не си ни казал. Първо цялата история, после ще се тревожим за мотопеда ти.
— Добре, добре. Ще ви разкажа всичко.
Момчето се пресегна за цигарите си, които бяха върху масичката, а Бош се облегна назад и извади своите. Това навеждане напред и последващото го отдръпване беше една от техниките, които Бош беше усвоил, прекарвайки десет хиляди часа от живота си в подобни малки стаички. Навеждаш се напред и завземаш онзи половин метър, който смятат за техен, за тяхно собствено пространство. Облягаш се назад, след като получиш това, което искаш. И всичко е съвсем подсъзнателно. Повечето от това, което става из полицейските участъци и по време на разпит, няма нищо общо с онова, което се говори. Последното е просто интерпретация, един нюанс. А понякога дори не се и знае. Бош запали най-напред Цигарата на Шаркай. Уиш се облегна назад на стола си, когато двамата избълваха синия дим.
— Искате ли да запушите, агент Уиш? — запита Бош.
Тя поклати отрицателно глава.
Бош погледна към Шаркай и в погледите им пламна искрица на разбиране. „Само ти и аз, мой човек“, означаваше тя. Момчето се усмихна. Бош му кимна да започне да разказва историята си и то започна. А каква история беше това!
— Ходя понякога там горе, да нощувам — започна Шаркай, — Нали разбирате, когато не намеря някой, който да ми помогне с малко пари за мотел. Понякога пък стаята в мотела, където е тайфата ми, е доста претъпкана. Налага се да напусна. Затова отивам горе и спя в тръбата. Тя остава топла през по-голямата част от нощта. Не е толкова лошо. И значи беше през една от тези нощи. Отидох там горе…
— По кое време? — запита Уиш.
Бош й хвърли един поглед, който казваше: „По-спокойно, ще си задаваш въпросите, когато историята бъде разказана докрай.“ Момчето се справяше добре.
— Трябва да е било доста късно — отвърна момчето. — Три часът или може би четири. Нямам часовник. И значи, отидох там горе. Влязох в тръбата и видях човека, който беше мъртъв. Просто си лежеше там. Излязох навън и се чупих. Не можех да остана там с мъртвец. Когато слязох долу от хълма, обадих се на вашите хора, на 911.
Той погледна от Уиш към Бош.
— Това е всичко — рече момчето. — Може ли сега да ме закарате при мотопеда ми?
Никой не му отговори, затова Шаркай запали втора цигара и се придърпа назад върху стола.
— Това е хубава история, Едуард, обаче ние искаме да научим всичко — каза Бош. — Също така искаме и да е вярно.
— К’во значи това?
— Това значи, че на мен ми звучи като съчинена от умствено недоразвит, ето какво. Как успя да видиш трупа вътре?
— Имах фенерче — обърна се Шаркай към Уиш.
— Не, не си имал. Имал си кибрит, от който намерихме една клечка. — Бош отново се наведе напред, при което лицето му дойде само на педя от това на момчето. — Шаркай, как мислиш, откъде сме разбрали, че тъкмо ти си се обадил? Да не би да мислиш, че телефонистката е познала гласа ти? „О, това е нашият Шаркай. Той е добро момче и ни се обажда за трупа.“ Я помисли малко, Шаркай. Ти си написал името си или поне част от него върху тръбата там горе. Свалихме твоите отпечатъци от една преполовена кутия с аерозолна боя. Знаем също и това, че ти си влязъл, но си изминал само половината път, защото си се уплашил, и си излязъл. Оставил си следи вътре.
Шаркай гледаше право пред себе си, а очите му шареха по малкото огледално прозорче на вратата.
— Ти си знаел, че тялото е вътре, преди да влезеш. Видял си как някой го вкарва в тръбата, Шаркай. Я сега ме поглед-ни и ми разкажи истинската история.
— Вижте какво, не съм видял ничие лице. Беше много тъмно бе, човек. — Момчето говореше на Бош. — Еленър въздъхна. Хари беше на път дай каже, че ако смята времето, което отделяха на момчето, за загубено, може да си тръгва.
— Бях се скрил — рече Шаркай. — Щото отначало си помислих, че идат за мен или нещо такова. Нямах нищо общо с това. Защо искате да ме накиснете?
— Имаме мъртъв човек, Едуард. Трябва да открием защо е бил убит. Не ни интересуват лица. Просто ни разкажи какво си видял и с това ще приключим.