— Само толкова ли искате от мен?
— Само толкова.
Бош се облегна назад и запали втора цигара.
— Ами добре тогава. Стоях си там горе и понеже още не бях уморен, започнах да пиша онова нещо на тръбата, когато чух да идва кола. Мамка му, рекох си. А странното беше, че я чух, преди да я видя. Щото онзи тип не беше пуснал фаровете. Вярвай ми, човече, хвана ме шубето и се скрих в храстите. Знаеш ги, там, точно до тръбата, дето си крия мотопеда, когато оставам да спя.
Момчето започваше да говори все по-оживено, използваше и ръцете си, кимаше с глава, гледайки вече само към Бош.
— Та си рекох, мамка му, тия типове идат за мен. Някой се е обадил на ченгетата да им каже, че съм там. Затова значи се скрих. И когато онези пристигнаха, единият слезе от колата и каза, че му миришело на боя. Обаче явно не ме бяха видели. Спряха точно до тръбата заради трупа, разбираш, онова тяхното даже не беше кола, ами джип.
— Видя ли номера? — запита Уиш.
— Остави, той ще си каже — рече Бош, без да я погледне.
— Не бе, не видях шибания номер. Караха без фарове, мамка им, пък беше такава тъмница. Та значи, бяха общо трима ако смятаме и мъртвия тип. Единият излезе навън — този, дето караше — и измъкна мъртвеца от багажника изпод одеяло или нещо такова. Просто го смъкна на земята и го повлече. Беше истински ужас, човече. Не бях сигурен дали наистина беше мъртъв човек, ама поне приличаше много на такова. И то не като на телевизията, ами истински. После онзи завлече трупа до тръбата. Другият тип не искаше да му помогне. Остана в джипа. Затуй онзи, първият, свърши всичко сам.
Шаркай дръпна силно от цигарата, след което я угаси в тенекиения пепелник, който вече беше пълен с пепел и стари фасове. Изпусна дим от носа си и погледна Бош, който само му кимна да продължи. Момчето се придърпа нагоре върху стола.
— Стоя си аз там, а онзи тип излезе от тръбата след минута, не повече. Огледа се наоколо, но не ме видя. После отиде до едни храсти, близо до мястото, където се криех аз, и от-кърши един клон. Върна се в тръбата и след малко чух шум отвътре, сякаш онзи метеше или нещо такова. После той излезе и си заминаха. А, най-напред онзи тип започна да обръща и тогава се включиха задните светлини, обаче той загаси мотора много бързо. После го чух да казва нещо от сорта, че не можели да се върнат по обратния път заради светлините. Можело да ги види някой. Затова продължиха напред без светлини. Минаха по обиколния път, оттам по стената, та чак до другата страна на язовира. Когато минаваха покрай малката къщичка нагоре, върху стената, счупиха крушката. Видях я как угасна. Останах скрит, докато вече не чувах мотора, после излязох.
Шаркай спря да разказва, за да запали нова цигара, и Уиш рече:
— Съжалявам, но не може ли да отворим вратата, за да излезе навън поне малко от тоя пушек?
Бош се пресегна и отвори вратата, без да става и без да прикрива отегчението си.
— Карай нататък, Шаркай — рече той.
— Та когато си заминаха значи, отидох до тръбата и извиках на онзи вътре. „Хей, ти — извиках, — добре ли си?“ — и разни други от тоя род, знаеш. Обаче никой не ми отговори. Тогава оставих мотопеда на земята така, че фарът му да свети вътре в тръбата, и пропълзях малко навътре. Запалих й клечка, както казахте, и го видях. Изглеждаше си мъртъв, и толкова. Щях да проверя, за да съм сигурен, обаче беше много страшно, затова излязох навън. Спуснах се по хълма и се обадих на ченгетата. Това е, което направих. Тъй стана цялата работа.
Бош си помисли, че сигурно момчето щеше да пребърка джобовете на мъртвеца, ако не се беше уплашило на средата на пътя. Но нека това остане негова малка тайна, реши той. После се сети за клона, който е бил откършен наблизо до тръбата и е бил използван от човека, когото Шаркай беше видял, за заличаване на следите от влачене на трупа в тръбата. Запита се как така униформените полицаи не бяха открили нито клона, нито храста, от който е бил откършен, докато са претърсвали мястото на престъплението. Но не се чуди дълго, понеже знаеше отговора — немарливост, ленивост. Не за първи път се случваше да пропуснат важни неща, нямаше да е и за последен.
— Ще отидем да видим какво стана с тази пица — рече Бош и се изправи. — Връщаме се след две минути.
Вече вън от стаята за разпити Бош укроти гнева си и рече:
— Аз съм виновен. Трябваше да си поговорим повечко за това как искаме да протече разпита, преди да бяхме чули неговата история. Аз предпочитам да чуя каквото имат да казват най-напред, а след това да задавам въпроси. Вината е моя.
— Няма нищо — отвърна Уиш кратко. — Той и без това не изглежда толкова ценен.
— Може би. — Бош се замисли за момент. — Помислих си дали да не се върна при него и да си поговорим още малко. Дори може да го хипнотизираме, ако не си спомня някои неща.