След час приключиха. Отново оставиха Шаркай в задимената стая, докато двамата с Уиш се съвещаваха навън. Тя каза:
— Сега ни остава само да намерим джип с одеяло отзад в багажника. После ще направим микроанализа и ще сравним космите. Само дето сигурно има поне два милиона бели и бежови джипове в щата. Искаш ли да го пусна за издирване, или ти ще се заемеш с това?
— Виж какво, преди два часа ние не разполагахме с нищо. Сега вече имаме доста. Остави ме, ако искаш, да го хипнотизирам това хлапе. Кой знае, може пък да изкопчим номера на джипа, по-добро описание на шофьора или да си спомни някое име, което е било споменато, а дори и описание на знака върху вратата.
Бош беше протегнал ръце напред с дланите нагоре. Вече беше направил това предложение веднъж и тя го отхвърли. Отхвърли го и този път.
— Не още, Бош. Нека говоря с Рурки. Може би утре. Не искам да се впусна в нещо такова, което утре да се превърне в наша грешка. Разбираш ли ме?
Той кимна и отпусна ръце.
— Какво ще правим сега? — запита тя.
— Ами хлапето се наяде. Защо не го разкараме и да потърсим ние самите нещо за ядене? Знам едно…
— Не мога — рече тя.
— …място на „Овърленд“.
— Вече имам планове за вечерта. Съжалявам. Можем да го направим някой друг път.
— Разбира се. — Той отиде до вратата на стаята за разпити и отново погледна през огледалното прозорче. Беше готов да направи каквото и да е, само да не показва лицето си пред нея. Почувства се глупаво, че е решил да действа толкова прибързано. — Ако трябва да ходиш някъде, тръгвай — рече той. — Аз ще осигуря на момчето подслон за през нощта. Няма защо и двамата да си губим времето с това.
— Сигурен ли си?
— Аха, да, аз ще се погрижа за него. Ще повикам някоя патрулна кола да ни откара. Пътьом ще приберем мотопеда му. Ще ги помоля да ме оставят при моята кола.
— Това е чудесно. Имам предвид, че ще вземеш мотопеда му и ще се погрижиш за него.
— Е, нали сключихме сделка с него, не помниш ли?
— Помня. Но все пак ти се грижиш за него. Наблюдавах те как се държиш. Нещо от себе си ли виждаш у това момче?
Той се обърна и я погледна в очите.
— Не. Не точно. Той е просто един свидетел, който трябва да бъде разпитан. Сега си мислиш за него, че е едно малко копеленце, нали? Изчакай още година, когато ще бъде на деветнайсет или двайсет, ако изобщо ги навърши. Тогава той ще бъде истинско чудовище. Ще ходи на лов за хора. Това не е последният път, когато седи в тази стая. Той ще влиза тук и ще излиза през целия си живот, докато накрая убие някого или пък го убият него. Такива са законите на Дарвин — оцеляват най-приспособяемите, а той е точно такъв. Затова сега не ми пука за него. Ще му осигуря подслон, тъй като искам да знам къде се намира, за да ми е подръка, ако се наложи. Това е всичко.
— Хубава реч, но аз не мисля така. Знам някои работи за теб, Бош. Пука ти и още как. Я само как му поръча вечеря и го пита…
— Виж какво, не ме интересува колко пъти си чела досието ми. Това не означава, че ме познаваш, нали? Казах ти, това са глупости.
Той се беше доближил до нея толкова, че лицата им бяха само на педя едно от друго. Но тя отвърна поглед и сведе очи към бележника си, сякаш това, което беше написала там, имаше нещо общо с думите му.
— Виж сега — рече Бош, — можем да работим заедно по случая и дори да открием кой е убил Медоус, ако напипаме още няколко следи като тази, която получихме от момчето днес. Но няма да станем истински партньори и няма да можем да се опознаем. Затова може би не трябва да се държим така, както досега. Недей да ми разправяш за малкия си брат и за това как подстрижката ми ти напомняла за неговата, защото не знаеш в действителност какъв съм бил аз. Едно снопче бумаги и снимки, поставени в папка, не могат да ти кажат всичко за мен.
Тя затвори бележника си и го прибра в чантичката. След това най-после го погледна в очите. В този момент отвътре на стаята за разпити се почука. Шаркай се оглеждаше в огледалното стъкло на вратата. Обаче и двамата не му обърнаха внимание, а Уиш направо пронизваше Хари с очи.
— Винаги ли ставаш такъв, когато една жена ти откаже да вечеря с теб? — запита тя.
— Това няма нищо общо с другото и ти добре го знаеш.
— Точно така. Знам го. — Тя понечи да си тръгне, но после се спря и каза: — Нека се разберем да се видим в девет сутринта при мен в Бюрото, става ли?
Той не отговори и този път тя наистина си тръгна. Шар-кай потропа на вратата отново и когато Бош погледна към прозорчето, видя как момчето си изтискваше пъпки по лицето, застанало пред малкото огледало. Уиш се обърна назад още един път, преди да напусне стаята.