— Не говорех за моя малък брат — рече тя. — Всъщност той беше мой по-голям брат. И говорех за много отдавна, когато аз бях малко момиченце, а той се приготвяше да замине за известно време… във Виетнам.
Бош не поглеждаше към нея. Просто не можеше. Той осъзнаваше какво предстои.
— Спомних си как изглеждаше той тогава — продължи Уиш, — защото това беше последният път, когато го видях. Заболя ме, когато те видях. Той беше един от онези, които не се върнаха.
Уиш излезе от стаята.
Хари дояде последното останало парче от пицата. То беше изстинало, а той не обичаше аншоа, обаче имаше чувството, че така му се полага. Кока-колата пък се беше стоплила. После седна зад бюрото си и се обади по телефона на няколко места, докато откри едно свободно легло или по-скоро свободно място в един от онези приюти близо до булеварда, в които не ти задават въпроси. В тях никога не се опитваха да върнат избягали от домовете си там, откъдето са дошли. Хората знаеха, че в повечето случаи домът беше по-кошмарно място от улицата. Просто осигуряваха на децата сигурно място, където да спят, а после ги изпращаха към всякакви други места, но не и към булевард „Холивуд“.
Бош взе една обикновена кола без маркировка и откара Шаркай до мотопеда му. Той обаче не искаше да влезе в багажника, затова Бош сключи сделка с момчето: то щеше да кара мотопеда си към приюта, а той щеше да го следва отзад. Когато стигнеха там и момчето се регистрираше, Бош щеше да му върне парите, портфейла и цигарите. Снимките и цигарата с марихуана — не. Те отидоха на боклука. Шаркай никак не искаше да се разделя с тях по този начин, но го направи. Бош му каза да се навърта около приюта през следващите два-три дена, макар да знаеше, че момчето щеше да духне нанякъде още на сутринта.
— Веднъж те намерих — каза той на Шаркай, докато момчето заключваше мотопеда си с веригата пред приюта. — Ако се наложи, пак ще го направя.
— Знам, знам — отвърна Шаркай.
Това си беше беззъба заплаха. Бош знаеше много добре, че беше открил Шаркай, когато той не знаеше, че го търсят. Историята щеше да бъде съвсем друга, ако искаше да се укрие. Бош даде на момчето една от своите евтини визитни картички и му каза да се обади, ако си спомни нещо, което може да е от полза.
— От полза за мен или за вас? — запита Шаркай.
Бош не отговори. Качи се в колата си и подкара обратно към участъка на булевард „Уилкокс“, наблюдавайки за „опашка“ след себе си. Не забеляза някой да го следи. След като се разписа, че е върнал колата, той отиде до бюрото си и взе папките на ФБР. После се отби в стаята на дежурния през нощната смяна лейтенант, който извика една от своите патрулни коли, за да откара Бош до сградата на ФБР. Патрулният полицай беше млад, с много къса коса, азиатец. Бош беше чувал, че в участъка му викали Нетърпеливия. През всичките двадесет минути до сградата на ФБР не проговориха и двамата.
Хари се прибра вкъщи около девет. Червената лампичка на телефона му мигаше, но в секретаря нямаше никакво съобщение, само звук от затваряне на линията отсреща. Той пусна радиото, но скоро след това го спря, изморен от това да слуша хора, които говорят. Вместо това включи компактдисковото си устройство, постави дисковете със Сони Ролинс, Френк Морган и Бранфорд Марасалис и се заслуша в звуците на саксофона. Разтвори папките върху масата във всекидневната и отвори първата бира. „Алкохол и джаз — помисли си Хари, докато отпиваше. — Да спиш с дрехите! Ти си едно тривиално ченге, Бош. Разтворена книга. По нищо не се отличаваш от десетките други глупаци, които се излагат на Показ ежедневно също като теб. Придържай се към задачите, стоящи пред теб, и не се надявай на нищо повече.“ Той отвори папката за Медоус и започна внимателно да чете всяка страница, понеже преди това в колата на Уиш само се беше преструвал.
Медоус беше същинска енигма за Бош. От една страна, друсаща се отрепка, но, от друга, войник, който срещу всяка логика беше останал във Виетнам. Дори когато го извадиха от тунелите, той пак беше останал. През 1970, след две години, прекарани почти изцяло под земята, той се беше зачислил към едно звено на военната полиция, на разположение на американското посолство в Сайгон. Никога вече не видял вражески военни действия, но останал там до самия край. Дори след примирието и изтеглянето на войските през 1973, той се уволнил, но отново останал, този път като цивилен служител към посолството. Всички се прибираха вкъщи, но не и Медоус. Той не се беше върнал до 30 април 1975 — деня на падането на Сайгон. Тогава се качил на хеликоптер, а после и на самолет, който изкарвал бегълци от страната и ги транспортирал към САЩ. Това е било последното му правителствено назначение: охрана на транспортната линия през Филипините към Америка.