Когато приключи, много от празнините бяха попълнени. На Медоус му се събираха общо шест години и половина, прекарани в затворите. В началото на 1988 излиза за последно под гаранция, за да постъпи в „Рота Чарли“, където изкарва десетте месеца, след което се настанява в апартамента в Сепулведа. От справките се разбираше, че до изтичането на гаранцията през февруари 1989 година Медоус работил като миньор в златната мина в Санта Кларита. Един ден след като неговият служител подписва изтичането на гаранцията, той напуска мината. По-нататък нямаше информация с какво се е занимавал.
Бош отиде в кухнята, взе си бира и си направи сандвич с шунка и сирене. После застана пред мивката и хранейки се и пиейки, се опита да подреди в главата си фактите по случая. Беше убеден, че Медоус е започнал да крои планове веднага щом е излязъл от Търминал Айланд или най-много след напущането на „Рота Чарли“. Всъщност той вече е имал своя длан. Работил е официална работа, докато му изтече гаранцията, а после е напуснал, за да вкара своя план в действие. Бош беше сигурен в това. Той просто чувстваше, че или в затвора, или в лагера Медоус се беше свързал с останалите, с които бяха опустошили банката. После те го бяха убили.
На вратата се позвъни. Бош погледна часовника си и видя, че е единадесет. Отиде до вратата, погледна през шпионката и видя отвън Еленър Уиш, която се взираше в него. Отстъпи назад, хвърли един поглед към огледалото в антрето и видя там един човек с тъмни, уморени очи, който го гледаше с разбиране. Хари прекара ръка през косата си и отвори вратата.
— Здрасти — рече тя. — Мир?
— Мир. Как разбра къде… Няма значение. Влизай.
Тя беше в същия костюм като преди, значи не беше се прибирала. Хари забеляза, че Уиш вече беше видяла папките и неговата писмена работа върху масата.
— Поработих малко по до късно — рече той. — Преглеждах някои работи от досието на Медоус.
— Браво. Аз пък случайно минавах насам и просто исках… Дойдох само да ти кажа, че ние… Е, седмицата беше доста натоварена и за двама ни. Може би от утре ще можем да започнем това партньорство на чисто.
— Да — рече Бош. — Виж, съжалявам за това, което казах преди… Както и за брат ти. Ти се опитваше да кажеш нещо приятно, а пък аз… ще останеш ли поне за малко, за по бира?
Той отиде в кухнята и извади две нови бутилки. Подаде й едната и я поведе през плъзгащата врата към верандата. Навън беше хладно, но от време на време се усещаше един топъл полъх, който идеше откъм тъмната страна на каньона. Еленър Уиш се загледа в светлините на Долината под нея. Прожекторите на Юнивърсъл Сити опипваха небето през равни интервали.
— Много е хубаво — рече тя. — Никога не съм била в такава Къща. Викат им „конзоли“, нали?
— Да.
— Сигурно е страшничко по време на земетресение.
— Страшничко е дори когато минава колата за боклука.
— И как смяташ да я караш на място като това?
— Едни хора от онези долу, ей там, с прожекторите, веднъж ми дадоха малко пари, да използват името ми и така наречената „техническа консултация“ за една телевизионно шоу. Нямаше какво друго да ги правя. Докато растях в. Долината, винаги съм се питал какво ли е да живееш в една от тези къщички. Затова я и купих. Беше собственост на един автор на филмови сценарии. Тук работел. Доста е малка, само с една спалня. Обаче на мен толкова ми стига.
Тя се беше облегнала на парапета и гледаше надолу към сухото дере. В тъмнината се виждаше единствено неясното очертание на дъбовата горичка. Той също се облегна и разсеяно започна да къса парченца от златния варак на бирения етикет и да ги пуска, наблюдавайки ги как проблясват, докато падат надолу.
— Имам въпроси — рече Бош. — Искам да отида до Вентура.
— Не може ли да говорим за това утре? Не дойдох тук да преглеждам папките. Тях ги чета вече близо година.
Той кимна и замълча, решавайки да я остави сама да каже какво я беше довело. Не след дълго тя рече:
— Сигурно си много ядосан за това, което ти причинихме. За разследването, за проверките, за това, което стана вчера. Съжалявам.
Тя отпи малка глътка от своята бутилка и едва тогава Бош се сети, че не я е попитал дали иска чаша. Той остави думите й да висят в мрака известно време.
— Не — рече накрая Бош. — Не се сърдя. Истината всъщност е, че не знам какво съм.
Тя се обърна и го погледна.
— Мислехме си, че ще се откажеш сам от случая, когато Рурки те накисна пред твоя лейтенант. Разбира се, ти си познавал Медоус, но това е било много отдавна. Ето това не разбирам. За тебе този случай не е просто един от многото. Но защо? Трябва да има тук нещо повече. Нещо от Виетнам ли? Защо ти е толкова скъп?