— Вероятно си има причини. Но такива, които нямат нищо общо със случая.
— Вярвам ти. Но това дали ти вярвам не е най-важното. Опитвам се да разбера какво става. Просто трябва да разбера.
— Как е бирата?
— Добра е. Кажи ми нещо, детектив Бош.
Той погледна надолу и видя едно лъскаво парченце от варака да изчезва в тъмното.
— Не знам. Всъщност знам, но и не знам. Предполагам, тук имат пръст и тунелите. Споделената съдба. Не става дума той да ми е спасил живота или пък аз неговия. Не е чак толкова просто. Усещам се обаче с нещо задължен. Без значение какво е правил или какъв лайнар е станал след това. Може би ако бях направил нещо повече за него от няколкото телефонни обаждания миналата година… Не знам.
— Не бъди глупав — рече тя. — Когато ти е телефонирал миналата година, вече е бил забъркан в тая гадост. Използвал те е. Също както те използва и сега, дори след като е вече мъртъв.
Варакът от етикета свърши. Хари се обърна и опря гръб на парапета. Измъкна една цигара от вътрешния си джоб, постави я в уста, но не я запали.
— Медоус… — рече той и поклати глава при спомена за човека. — Медоус беше нещо различно… Ние бяхме просто тайфа хлапета, които се страхуваха от тъмното. А онези тунели сякаш напук бяха дяволски тъмни. Обаче Медоус не го беше страх. Винаги влизаше като доброволец. „От тъгата — в тъмата.“ Така наричаше той тунелната мисия. А ние, останалите, казвахме „черното ехо“. Беше като надникване в ада. Ти си там долу и можеш да помиришеш собствения си страх. Все едно че си мъртъв.
Постепенно и неусетно се бяха обгърнали и вече стояха лице в лице. Той изучаваше нейното и това, което видя там, му заприлича на състрадание. Не беше сигурен дали точно това искаше. Отдавна беше минал през този етап. Но така и не разбра какво иска.
— И така ние, малките уплашени хлапета, си дадохме обет. Всеки път, когато някой от нас трябваше да слезе в тунела, повтаряхме този обет. А той гласеше, че каквото и да се случи там долу, никой не трябва да бъде оставен. Защото онези вършеха какви ли не гадости с нашите за психологическо въздействие. И се получаваше. Никой от нашите не искаше Да бъде оставен, жив или мъртъв. Веднъж прочетох в някаква книга, че нямало значение дали почиваш под мраморен паметник на хълма или на дъното на петролен кладенец — когато си мъртъв, си мъртъв. Обаче който и да е писал тази Книга, не е бил там. Когато си жив, но си толкова близо до смъртта, ти се замисляш върху тези неща. И тогава има значение… Затова дадохме този обет.
Бош разбираше, че всъщност ней беше обяснил нищо. Той каза, че отива да си вземе друга бира. Тя отвърна, че й стига една. Когато той се върна, Уиш му се усмихна, но не каза нищо.
— Нека ти разкажа една история за Медоус — каза Бош. — Според установената практика назначаваха към всяка пехотна рота по двама, а понякога и по трима от нас, „тунелните плъхове“. И когато се натъкнехме на тунел, ние се спускахме вътре, проверявахме го, минирахме и тъй нататък.
Той отпи дълга глътка от новата бира.
— Веднъж, трябва да е било през 1970, двамата с Медоус се влачехме след една разузнавателна група. Намирахме се близо до укрепени позиции на Виетконг и беше просто фрашкано с тунели. Когато стигнахме на около три мили от едно село на име Нхуан Лю, изгубихме водещия на групата. Той беше… Съжалявам, сигурно не ти се слушат такива неща заради брат ти и тъй нататък.
— Искам да чуя. Моля те.
— Та този, водещият, беше свален от снайперист, който се беше наврял в „дупка на паяк“. Така се наричаха тесните входове на тунелите. Някой от нашите гръмна снайпериста и двамата с Медоус трябваше да слезем в дупката и да я прочистим. Слязохме, но веднага трябваше да се разделим. Беше цяла мрежа от тунели. Аз тръгнах в едната посока на отклонението, той — в другата. Бяхме се разбрали да вървим петнайсет минути, да поставим заряди с двадесетминутно закъснение, после да се върнем обратно, поставяйки още заряди по пътя… Спомням си, че се натъкнах на цяла болница там долу. Намерих четири празни „легла“ от трева, шкаф с медикаменти, просто си стояха ей така по средата на тунела. Спомням си, че си помислих: „Господи Исусе, какво ли ще открия зад следващия завой, може би киносалон или гараж?“ Тия хора просто се бяха заровили под земята… Имаше и малък олтар там с горящо кандило. Още гореше. Веднага разбрах, че все още са някъде наблизо онези виетконгци, и се уплаших. Нагласих един заряд и го скрих зад олтара. После тръгнах назад колкото може по-бързо. По пътя поставих още два заряда, преценявайки времето така, че всичко да хвръкне във въздуха едновременно. Стигнах значи до мястото, откъдето бяхме тръгнали, „дупката на паяка“, но Медоус го нямаше. Изчаках няколко минути, а времето летеше. Не ти трябва да бъдеш там долу, когато гръмне С 4. Някои от онези тунели бяха на повече от сто години. Нямаше какво друго да направя, затова излязох навън. Не беше и там.