— Може би не са знаели, че трезорите са еднакво устроени. Решили са, че главният сигурно има по-сигурна защита.
— Да, но ние установихме сега, че са имали доста добра представа за устройството на трезора за личните депозити, преди да се захванат с проникването. Как така не са получили същата и за главния?
— Не са успели да го проучат. Той не е отворен за клиенти. Ние смятаме, че един от тях е наел личен сейф в трезора и е влизал вътре, за да огледа как стоят нещата. Използвал е, разбира се, фалшиво име. Обаче до главния е нямало как да се доберат и ето ти един отговор.
Бош кимна и каза:
— Колко е имало в главния трезор?
— Нямам представа. Трябва да го има отразено в докладите, които ти дадох. Ако не, значи е в останалата документация, която е в Бюрото.
— Вероятно е имало повече, нали така? В главния трезор е имало повече в наличност, отколкото са тези два-три милиона, които нашите хора са взели в скъпоценности от касетите.
— Най-вероятно е така.
— Виждаш ли сега какво искам да кажа? Ако са ударили главния трезор, плячката е щяла да лежи наоколо в торби и пачки. Щяло е да им бъде по-лесно. Получават повече пари срещу по-малко усилия.
— Но, Хари, това го знаем от самото начало. Кой знае какво са мислели, когато са влезли. Може да са смятали, че в касетите има повече. Действали са на хазартен принцип и са изгубили.
— А може би са спечелили?
Тя се обърна към него и го изгледа съсредоточено.
— Може би вътре в касетите е имало нещо, за което ние дори не знаем. Нещо, което никой не е обявил за изчезнало. Нещо, което е превърнало трезора за лични депозити в по-добра мишена. Може би това нещо е струвало повече, отколкото главния трезор.
— Ако си мислиш за наркотици, отговорът е не. Ние се сетихме за това. Обадихме се на Отдела по наркотиците да докарат кучетата си и ги прекарахме през всички касети. Нямаше и следа от наркотици. После пуснахме едно от животните край касетите, които не бяха успели да отворят, и попаднахме на нещичко, но то беше твърде незначително като количество.
Тя се засмя и каза:
— Когато отворихме касетата, при която спря кучето, намерихме вътре пет грама кокаин в пликче. Бедният човек, който си беше скрил малкия запас в банката, попадна под ударите на закона само защото онези типове са решили да проникнат именно в този трезор.
Уиш се изсмя отново, но на Бош му се стори, че този път беше малко пресилено. Историята не беше чак толкова смешна.
— На всичкото отгоре — продължи тя — делото срещу този човек беше отхвърлено от прокурора, понеже нямало законно основание. Практически ние сме упражнили насилие спрямо него, когато сме отворили личния му сейф, без надлежно разпореждане.
Бош се отклони от шосето, което влизаше в покрайнините на град Вентура, и се отправи на север.
— Аз все пак продължавам да поддържам версията с наркотиците въпреки кучето — рече той след четвърт час мълчание. — Тия кучета съвсем не са непогрешими. Ако стоката е била добре опакована и крадците са пипали внимателно, възможно е да не остане следа. Достатъчно е два от личните сейфове да са били пълни с кокаин, за да се осмисли дългият им престой.
— Вероятно следващият ти въпрос ще бъде във връзка със списъка на депонентите, нали? — рече тя.
— Точно така.
— Е, ние доста поработихме в това направление. Проверихме всички, стигнахме дори до проследяване на пътя, по който са били добити изчезналите ценности от касетите. Не открихме кой е извършил цялата работа, но поне спестихме на застрахователните компании най-малко два милиона, които те щяха да изплатят като обезщетения за декларирани като откраднати неща, които изобщо не са съществували.
Бош отби при една бензиностанция, за да извади изпод седалката си карта и да направи справка за пътя към „Рота Чарли“. Тя продължи да защитава федералното разследване.
— Хората от Отдела за наркотици прегледаха всяко име в списъка на наемателите на лични сейфове. Прекарахме имената през Националната компютърна мрежа и се добрахме до няколко попадения, обаче нищо сериозно. Повечето бяха все стари работи. — Тя нададе още един малък изблик на подправен смях: — Един от наемателите на по-големите сейфове беше осъждан за педофилия през седемдесетте. Излежал две години в Соледад. За всеки случай след онази работа в банката се свързахме с него, но той заяви, че нищо не му е изчезнало, тъй като още по-рано си бил опразнил касетата. Казват обаче, че тия педофили никога не успяват да се разделят завинаги с техните си работи — снимки и филми, дори писма, в които пише за деца. За този тип нямаше сведения да е посещавал трезора и личния си сейф през последните два месеца преди обира. Решихме, че е наел сейфа за всеки случай, но така или иначе това нямаше нищо общо с кражбата. Както нямаше и нищо от останалото, до което се добрахме.