— Хари, стига вече. Нима ще стигнеш дотам, да предполагаш, че крадците са копали тунел в продължение на няколко седмици и са се добрали до банковия трезор, за да задигнат една колекция от порнографски снимки на деца?
— Не, разбира се, обаче тъкмо затова възниква такъв въпрос Защо са ги взели?
— Е, може би са им трябвали. Един от тях може да е бил Педофил и да ги е харесал. Кой знае?
— Или всичко това е част от прикритието. Взели са всичко от сейфовете, които са разбили, за да прикрият факта, че всъщност целта им е била един от тях. Разбираш, нали? Картината става съвсем неясна при това положение. В действителност това, което са търсили, е било в един от сейфовете. Същият принцип са спазили при разбиването на заложната къща: вземат много бижута, за да прикрият изчезването на единствената гривна, която им трябва.
Разликата е, че в случая с трезора са взели нещо, което впоследствие е нямало да бъде обявено за откраднато. Нещо, което не може да бъде обявено, понеже би забъркало собственика му в голяма каша. Също като с педофила. При положение че му задигнат нещата, какво би могъл да каже той? Нещо такова са преследвали онези от тунела, обаче доста ценно. И то е превърнало трезора за лични депозити в по-ценен от главния.
— Това нещо е превърнало също така убийството на Медоус в необходимост, когато той е застрашил целия заговор, залагайки гривната.
Тя замълча. Бош погледна към нея, но слънчевите й очила му пречеха да прочете в очите й каквото и да е.
— На мен ми изглежда, че сякаш насочваш нещата отново към наркотиците — каза тя след малко. — А кучето каза, че няма никакви наркотици. Отделът по наркотиците също така не откри никаква връзка-в списъка на наемателите на сейфове.
— Може да са наркотици, а може и да не са. Точно затова ще огледаме отново сейфовете. Искам да прегледам списъка ей така, заради себе си. Да видя дали нещо ще накара едно малко звънче в мен да зазвъни. И искам да започна с хората, които не са декларирали никаква липса.
— Ще взема този списък. Така или иначе нямаме нищо друго за момента.
— Е, поне имаме тези имена от Скейлс — рече Бош. — Мислех си, дали да не щракнем хората и да покажем снимките на Шаркай?
— Струва си според мен. Макар че едва ли ще постигнем кой знае какво.
— Не знам, но май че хлапето крие нещо. Може би е видял нечие лице през онази нощ.
— Оставих на Рурки бележка относно хипнозата. Най-вероятно е той да ни потърси днес или утре.
Поеха по крайбрежното шосе на залива. Смогът беше отвян навътре, към сушата, и беше толкова ясно, че погледите им стигаха чак до остров Каталина. Спряха да обядват в ресторанта на Алис и понеже беше късно, намериха свободна ласа до прозореца. Уиш си поръча чай с лед, а Бош взе една бира.
— Обичах да идвам на този кей, когато бях хлапе — каза й той. — Качваха ни на автобус и ни докарваха тук. По онова време ей там, на края, имаше магазин за стръв. Ловил съм жълтоопашатки.
— Децата от МСС ли?
— Аха, ъъ, не. Тогава още се наричаше Служба за специални грижи. Едва преди няколко години най-после разбраха, че има нужда от отделна служба само за децата, и направиха Младежка социална служба.
Тя погледна през прозореца на ресторанта надолу към кея. Усмихна се на спомените му и той я попита накъде са се насочили нейните.
— Към миналото — отвърна Уиш. Баща ми беше военен. Не съм оставала на едно и също място повече от две години. Затова и спомените ми не са свързани с конкретни места. Помня най-вече хора.
— Бяхте ли много близки с брат ти?
— Да, тъй като баща ми често отсъстваше. А той беше винаги с мен, докато не се записа доброволец и не си отиде завинаги.
Донесоха им салатите. Те хапнаха малко, побъбриха си и после, по някое време, преди сервитьорката да вземе чиниите от салатите и да им донесе основните блюда, тя му разказа историята за брат си.
— Той ми пишеше оттам всяка седмица и всеки път казваше, че го е страх й иска да се върне вкъщи. Това беше нещо, което не можеше да каже на баща ни или на майка ни. Майкъл просто не беше такъв тип човек. Изобщо не трябваше да заминава. А замина само заради баща ни. Не искаше да го разочарова. Нямаше достатъчно смелост да каже „Не“, обаче събра толкова, че да замине за там. Виж каква безсмислица. Чувал ли си някога нещо по-тъпо?
Бош не отговори, тъй като беше слушал подобни истории, включително и неговата собствена. Пък и тя очевидно беше Решила да спре дотам. Или не знаеше какво беше станало по-нататък с брат й, или просто не искаше да си припомня подробностите.
След малко Уиш запита:
— А ти защо отиде?
Бош очакваше този въпрос, но през целия си живот не беше могъл честно да отговори на него, дори на самия себе си.