— Не зная. Предполагам, нямал съм друг избор. Живот сред институции, както каза ти преди. Нямаше да постъпвам в колеж. Никога не съм си и помислил за Канада. Предполагам, мислил съм, че да отидеш там, е по-трудно, отколкото просто да се запишеш и да заминеш за Виетнам. И после, в 68-а разбрах, че така или иначе отивам войник, затова реших да се изхитря и да се запиша доброволец.
— И?
Бош се засмя по същия пресилен начин като нея.
— Постъпих в казармата, изкарах новобранската рота и всичките останали глупости, а когато дойде време да избирам, избрах пехотата. И до днес не знам защо. Разбираш ли, вземат те на такава възраст, че се мислиш за непобедим. Пристигайки там, доброволно се зачислих при „тунелните плъхове“. Беше нещо като в онова писмо на Медоус до Скейлс — искаш да видиш какво можеш. Вършиш неща, които не ще разбереш. Схващаш ли за какво говоря?
— Май да — отвърна тя. — Ами Медоус? Той поне е имал възможност да си тръгне, но не го е направил чак до самия край. Защо би искал някой да остане, ако не е длъжен?
— Имаше много такива — рече Бош. — И това не беше просто обичайно или необичайно. Някои наистина не искаха да напуснат онова място. Медоус беше един от тях. А може и да е било добре пресметнато решение.
— Имаш предвид наркотиците ли?
— Е, знам, че не използваше хероин, докато беше там. Започнал е, когато се е върнал. Тогава е започнал и да продава Значи възможно е още там да се е забъркал в пласирането и после да не е искал да се откаже от такъв добър занаят. Много неща сочат тъкмо това. Когато го извадиха от тунелите, беше изпратен в Сайгон, а това е много подходящо място особено както е бил във военната полиция и е можел да из ползва посолството за прикритие. Сайгон беше градът на по рока. Курви, хашиш, хероин — свободен пазар. Много хора се захванаха с това. От хероин Медоус би могъл да натрупа доста пари, особено ако е имал план как да прекара част от стоката и насам.
Тя побутваше с вилицата парченца от печения речен рак, който се готвеше да изяде, но все не започваше.
— Не е честно — рече Уиш. — Той не е искал да се връща. А някои момчета са искали, обаче никога не са получили тази възможност.
— Да. Наистина на онова място нямаше нищо честно.
Бош се обърна към прозореца и се загледа в океана. Забеляза четирима сърфисти в ярки костюми, които се носеха върху вълните.
— И след войната ли си постъпил в полицията?
— Е, помотах се насам-натам известно време и накрая отидох в управлението. Изглежда, повечето от ветераните, които познавах, както каза Скейлс днес, попаднаха или в полицията, или в затворите.
— Не зная, Хари. Ти ми изглеждаш доста самотен човек. Повече ти отива да бъдеш частен детектив, а не някой, който приема заповеди от хора, които не уважава.
— Че то вече няма частни, които работят сами. Всеки получава заповеди от някого… Ама нали всичко това го пише в досието ми и ти го знаеш добре.
— Не всичко за един човек може да се напише на хартия. Не го ли каза ти?
Той се усмихна, докато сервитьорката разчистваше масата.
— Ами ти? Каква е твоята история с Бюрото?
— Много е проста наистина. По право получавах по-добри оценки, отколкото по счетоводство и постъпих веднага след завършване на колежа в Пенсилвания. Добро заплащане, добри придобивки, жените са на почит и се ценят високо. Нищо повече.
— Но защо точно в банковия екип? — Мислех си, че на Мода е антитероризмът, чистото чиновничество или дори наркотиците, но не и „тежката артилерия“.
— Аз работих чиновническа работа цели пет години. Бях в Министерството на търговията, където мислех, че ми е мястото. Оказа се обаче, че царят е гол. Всичко беше толкова скучно, скучно… — Тя се усмихна и поклати глава: — И тогава реших, че всъщност искам да бъда ченге. Това и станах Поисках да ме прехвърлят в първия участък, където се освободи вакантно място. Лос Анджелис е столицата на банковите обири в страната. Когато се появи мястото тук, веднага се прехвърлих. Можеш да ме наречеш динозавър.
— Твърде си красива за такъв.
Въпреки силния й слънчев загар Бош беше сигурен, че забеляза по лицето й следи от притеснение. Самият той също се притесни — как можа да се изпусне, просто ей тъй?
— Извинявай — рече Бош.
— О, не. Беше хубаво. Благодаря ти.
— Ами тогава, омъжена ли си, Еленър? — продължи той и се изчерви, веднага съжалил за липсата на такт. Тя се усмихна в отговор на притеснението му.
— Бях. Но отдавна.
Бош кимна:
— И нямаш никого… имам предвид… ами Рурки? Вие, двамата.
— Какво? Да не се шегуваш?
— Извинявай.
Двамата се засмяха. Последва дълга пауза от спокойна тишина, нарушавана само от размяната на усмивки.