След обяда тръгнаха да се разходят по кея до мястото, където Бош някога беше стоял с пръчка и корда в ръката. Нямаше нито един рибар. Няколко от постройките на края на кея бяха съвсем изоставени. Във водата около един от носещите пилони се виждаше сияние с цветовете на дъгата. Бош забеляза също и че сърфистите си бяха отишли. Може би всички деца са на училище, помисли си той. Или пък не ловят вече риба на това място. Може би нито една риба не може да навлезе толкова навътре в отровения залив.
— Отдавна не съм бил тук — каза той на Еленър. Облегна се върху парапета и подпря лакти на дървото, надраскано от хиляди ножчета за стръв. — Нещата се променят.
Беше вече следобед, когато се върнаха в сградата на Федералното бюро. Уиш прекара през компютъра имената и затворническите номера, които Скейлс им беше дал, и поиска на всеки да бъде извадено копие от снимките, които бяха правени в различните затвори на щата. Бош се обади в Централния военен архив в Сейнт Луис и поиска да го свържат с Джеси Ст. Джон — същата служителка, с която беше разговарял в понеделник. Тя отговори, че досието на Уилиям Медоус, което Бош беше поискал, вече е изпратено. Бош ней каза, че е успял да види копие от него във ФБР. Вместо това л помоли да вкара в компютъра новите имена и да му изведе кратка служебна биография за всеки от мъжете. Задържа я дори след края на смяната й, понеже в Сейнт Луис вече беше минало пет часа, но жената каза, че е готова да помогне.
Към пет часа лосанджелиско време Бош и Уиш вече разполагаха с двадесет и четири фотографии и военни досиета на хората, които ги интересуваха. Нищо обаче не предизвика каквато и да е асоциация и у двамата. Петнадесет от мъжете бяха служили във Виетнам по същото време, когато и Медоус е бил там. Единадесет от тях — в редовната армия, но нито един като „тунелен плъх“, макар четирима да бяха от Първи пехотен полк. Имаше още двама, които бяха служили във военната полиция в Сайгон.
Бош и Уиш насочиха вниманието си към шестимата войници, които бяха служили в Първи пехотен и във военната полиция. Разглеждайки досиетата им, установиха, че и двамата от ВП бяха регистрирани като участвали в банков обир. Бош порови из снимките и извади двете, които търсеше. Взря се в лицата им, сякаш очакваше потвърждение на мислите си от студените, безизразни погледи.
— Тия двамата ми харесват — рече той.
Имената им бяха Арт Франклин и Джийн Делгадо. Арестите и на двамата бяха в Лос Анджелис. Във Виетнам бяха служили в различни подразделения на ВП, но не към посолството, където беше Медоус. Все пак обаче в същия град. И двамата се бяха уволнили в 1973 година, но подобно на Медоус бяха останали като цивилни служители. Там бяха прекарали времето до края на войната през април 1975. Бош нямаше повече никакви въпроси. И тримата — Медоус, Франклин и Делгадо — се познаваха още преди да се съберат в „Рота Чарли“ в окръг Вентура.
В САЩ след 1975 година Франклин се забъркал в серия от банкови обири в Сан Франциско и прекарал в затвора пет години. По-късно бил задържан при федерално разследване на друг банков обир в Оукланд и бил изпратен в Търминал Айланд през 1984 година, когато и Медоус е бил там. Освобождават го под гаранция и пристига в „Рота Чарли“ месеца преди Медоус да напусне лагера. Делгадо бил задържан три пъти за влизане с взлом в частни домове в Лос Анджелис, за който получавал незначителни присъди, докато през 1985 го арестували за опит за обир на банка в Санта Ана. Изпращат го в Соледад, откъдето излиза през 1988, за да постъпи в „Рота Чарли“, три месеца преди Медоус. Напуска лагера един ден след пристигането на Франклин.
— Един ден — рече Уиш. — Това означава, че тримата са били в лагера само един ден заедно.
Бош разглеждаше снимките и придружаващите ги описания. Франклин беше по-едрият. Над метър и осемдесет, около 85 килограма, с тъмна коса. Делгадо беше дребен: под 170 см и около 60 килограма, също с тъмна коса. Бош се взираше в снимките на едрия и по-дребния мъж, мислейки си за описанието на двамата в джипа, които бяха откарали тялото на Медоус до язовира.
— Да идем да потърсим Шаркай — рече той след малко.
Обади се в приюта и чу това, което и очакваше да чуе:
Шаркай бе духнал. Бош се обади в „Синият замък“ и един уморен старчески глас му каза, че тайфата на Шаркай се е изнесла оттам по обяд. Майката на момчето затвори телефона, след като разбра, че не се обажда евентуален клиент. Часът беше почти седем. Бош каза на Уиш, че ще се наложи да излязат отново на улицата, за да го намерят. Тя отвърна, че е готова да кара. Следващите два часа прекараха из Западен Холивуд, предимно в добре познатия участък по булевард „Санта Моника“. Нямаше и следа от Шаркай или пък от мотопеда му. Те спряха няколко от патрулните коли на местния шериф и им казаха кого търсят, но дори и служителите не можаха да им помогнат. Накрая паркираха до бордюра пред „Оки Дог“ и Бош си помисли, че може би момчето се беше върнало при майка си, но тя беше затворила телефона, за да го укрие.