— Мислиш ли, че можеш да бъдеш сам на този свят и да не се чувстваш самотен?
Той не отговори веднага и тя отново го запита:
— Самотен ли се чувстваш, Хари Бош?
Той се замисли над това за момент, докато пръстите й леко проследяваха линиите на татуировката му.
— Не знам какъв съм — прошепна накрая Хари. — Човек свиква да приема нещата такива, каквито са. А и аз винаги съм бил сам. Предполагам това ме прави самотен. Искам да кажа, досега.
Усмихнаха се и двамата в тъмното, целунаха се и скоро той долови равномерното й дишане. Еленър беше заспала. Доста по-късно Бош стана от леглото, нахлузи панталоните си и излезе на балкона да пуши. По булевард „Оушън парк“ нямаше никакво движение и се чуваше шумът на океана от съвсем близо. Съседният апартамент беше тъмен. Навсякъде другаде също беше тъмно освен на улицата. Той забеляза, че цветчетата на жакарандовите дървета покрай тротоара бяха опадали, образувайки на платното покритие като виолетов сняг, върху което бяха паркирани колите. Бош се облегна на парапета и издуха цигарения дим срещу хладния нощен ветрец.
Когато беше на средата на втората цигара, чу вратата зад него да се плъзга и веднага след това усети ръцете й около кръста си. Тя го прегърна изотзад.
— Какво има, Хари?
— Нищо, просто размишлявах. А ти внимавай, димът е канцерогенен. Чувала ли си за страничния ефект при пушачите?
— За какво толкова мислиш? И така ли прекарваш нощите си най-често?
Бош се обърна и я целуна по челото. Тя беше облечена в късо пеньоарче от розова коприна. Хари прекара пръст надолу и после нагоре по врата й.
— Почти не ми се случват нощи като тази. Просто не можех да заспя. Толкова неща се въртят в главата ми…
— Мислеше за нас двамата ли? — Тя го целуна по брадичката.
— Предполагам.
— И какво?
Той я погали по лицето, после прекара пръст по овала на брадичката й.
— Чудех се откъде ли ти е ето този малък белег тук.
— О… имам го от малка. С брат ми карахме колело, а аз бях седнала на кормилото. Когато се спуснахме надолу по един хълм, който се казваше Хайленд Авеню — това беше по времето, когато живеехме в Пенсилвания, — той изгуби управлението. Колелото полетя и аз примрях от страх, понеже знаех, че ще се блъснем. И точно в момента, преди да паднем, той извика: „Ели, няма ти нищо!“ Просто ей така. И Понеже извика това, оказа се прав. Само си разцепих брадичката, но дори и не заплаках. Винаги съм се сещала за този случай, как той се беше опитал да извика на мен, вместо да се тревожи за самия себе си, но брат ми си беше такъв.
Бош свали ръце от лицето й и каза:
— Мислех си също, че това, което стана между нас, е много хубаво.
— И аз така мисля, Хари. Доста хубаво за две „нощни птици“. Хайде сега в леглото.
Влязоха отново вътре. Бош най-напред отиде в банята и използва показалеца си вместо четка за зъби, а после се намъкна под чаршафа при нея. Сините цифри на електронния часовник върху нощното шкафче показваха 2:26 и Бош затвори очи.
Когато отново ги отвори, цифрите показваха 3:46 и в стаята се разнасяше някакъв противен цвъртящ звук. Той в миг установи, че не е вкъщи. После си спомни, че се намира в спалнята на Еленър Уиш. Когато окончателно се окопити, видя Еленър наведена над него. Тя се беше протегнала и ровеше из купчината негови дрехи.
— Къде е? — рече тя. — Не мога да го открия.
Бош се пресегна към панталоните си и опипа с ръка колана, докато достигне пейджъра. Изключи го веднага, без да търси твърде дълго, понеже беше свикнал да прави това в тъмното.
— Божичко — рече тя. — Каква гадост!
Бош спусна крака отстрани на леглото, уви чаршафа около кръста си и стана. Прозя се и я предупреди, че ще запали осветлението. Тя каза „карай“ и когато Хари завъртя ключа, светлината избухна като фойерверк в очите му. След малко погледът му се проясни и той видя Еленър да стои пред него гола, загледана в дигиталния дисплей на пейджъра в ръката му. Бош също погледна номера, но не го позна. Той разтри лице с длан, а после приглади косата си. Върху нощното шкафче имаше телефон и Хари го взе в скута си. Набра номера и започна да рови из дрехите си за цигара. Когато я извади, той я пъхна в уста, но не я запали.