— Е, докъде стигнахте?
— Ами намерихме у убития ето тези неща — отвърна Едгар и вдигна едно прозрачно найлоново пликче. В него имаше снопче полароидни плаки. Други голи снимки на Шар-кай. Момчето бързо се беше заредило отново със стока. Едгар обърна пликчето и оттам изпадна визитката на Бош.
— Очевидно момчето е било „на работа“ из Бойтаун — продължи Едгар, — но щом вече си го задържал, значи сигурно знаеш за това. Когато видях визитната ти картичка, веднага си помислих, че сигурно това е същото момче, което се е обадило на номер 911. Ако искаш да слезеш до долу и да хвърлиш едно око, заповядай. Ние вече приключихме, така че можеш да пипаш каквото поискаш. Малко е шумно обаче, щото някой е изпочупил всички крушки в тунела. Още не е ясно дали това е бил убиецът, или са били изпочупени отпреди. Наложи се да докараме някакво осветление, само че кабелите не бяха достатъчно дълги, затова не можахме да оставим генератора тук отвън и сега реве вътре с всичките си пет конски сили.
Той се обърна, за да влезе обратно в тунела, но Бош се протегна и го хвана за рамото.
— Джери, кой ви се обади за това?
— Обаждането беше анонимно. И не на номер 911, затова няма никакъв запис. Дойде направо през номератора на холивудския участък. Обадилият се бил мъж. Само толкова успя да ни каже онзи малък дебелосерко от скаутите, който го е приел.
Едгар влезе отново в подлеза. Бош и Уиш го последваха. Самият подлез представляваше дълъг коридор, извиващ надясно. Подът беше бетонен и доста мръсен, а стените — покрити с груба бяла мазилка, обилно нашарена от графити. Вътре беше съвсем тъмно, ако не се брои осветеният участък при мястото на престъплението, някъде по средата на тунела. Бош видя проснатото по гръб тяло на Шаркай. Около Него в осветеното място работеха хората от екипа. Вървейки, Бош влачеше пръстите на дясната си ръка по мазилката на стената. Това го успокояваше. В тунела се усещаше стара влажна миризма, смесена с новите аромати на бензин и отработени газове от генератора. Бош усети как по врата и под ризата му започнаха да избиват капчици пот. Дишането му се беше ускорило. Минаха покрай генератора, разположен на десетина метра навътре от входа, после извървяха още толкова, за да стигнат до Шаркай, който лежеше на пода на тунела под острата светлина на прожекторите.
Главата на момчето беше извита към стената на тунела под неестествен ъгъл. Изглеждаше по-дребно и по-младо, отколкото си го спомняше Бош. Очите му бяха полуотворени и гледаха с онзи познат вторачен поглед на невиждащия. На фланелката му пишеше „Гънз’Енд’Роузис“ и цялата беше пропита с кръв. Джобовете на изтритите му джинси бяха празни и извадени навън. До тялото на земята имаше флакон с аерозолна боя, поставен в плик за веществени доказателства. На стената над главата му беше изписано: „Почивай в мир, Шаркай.“ Очевидно надписът беше направен от неумела ръка, понеже боята се беше разтекла. Черни вадички се спускаха надолу по мазилката, а някои от тях попиваха в косата на момчето.
Когато Едгар извика: „Искаш ли да я видиш?“, опитвайки се да преодолее шума на генератора, Бош разбра, че имаше предвид раната. Тъй като главата на Шаркай беше изкривена на една страна, разрезът на гърлото му не се виждаше. Само кръвта. Бош поклати отрицателно глава.
Той забеляза кървавото петно на стената и локвата на пода недалеч от тялото. Пияницата Портър сравняваше формата на капките кръв на местопрестъплението с подобни образци от няколко карти за служебно ползване. Един специалист от техническия екип на име Роберт пък ги фотографираше. Капките кръв по пода бяха с кръгла форма, а тези на стената с елипсовидна. Не бяха необходими никакви карти, за да установи човек, че хлапето е било убито точно на това място в тунела.
— Както изглежда — рече Портър на висок глас, без да се обръща конкретно към някого, — някой е дошъл изотзад, прерязал му е гърлото и го е блъснал към стената.
— Прав си, Портър, но наполовина — каза Бош. — Как би могъл някой да дойде изотзад в тунел като този? Момчето е вървяло с някого и той го е оправил. Няма никакво промъкване, Портър.
Пияницата прибра служебните карти с образците в джоба си и рече:
— Извинявай, колега.
Не каза нищо повече. Той беше дебел и съсипан по начина, по който надебеляват и се съсипват много ченгета, когато останат на служба по-дълго, отколкото трябва. Портър все Още можеше да носи колан № 34, но над него, подобно на сенник, беше надвиснало огромно шкембе. Беше облечен в спортно сако от туид с протрити лакти. Лицето му беше с нездрав вид, бледо като недопечено тесто, а пиянският му нос — голям, безформен и болезнено червен.