Бош тръгна обратно към Еленър, но Едгар каза:
— Само още нещо. Кой знаеше, че си открил хлапето?
Бош спря и погледна Еленър. Без да се обръща, той отвърна:
— Задържахме го на улицата. Разпитахме го в участъка. Докладите отидоха в Бюрото. Какво искаш да чуеш от мен, Джери?
— Нищо — рече Едгар. — Но все пак, Хари, ти и феберейката можехте да се погрижите за свидетеля си малко по-Добре. Така щяхте да ми спестите малко време и да осигурите на момчето малко повече живот.
Бош и Уиш тръгнаха към колата, без да отговорят. Когато седнаха вътре, той попита:
— Кой друг знаеше?
— Какво искаш да кажеш? — рече тя.
— Това, което попита Едгар преди малко — кой друг знаеше за Шаркай?
Тя се замисли за момент, после каза:
— Рурки получава от мен ежедневно резюме на докладите ми. Оставих му и бележка във връзка с хипнозата. Докладите отиват в архива, откъдето копия се предават на старшия специален агент. Лентата със записа на разпита, която ми даде, е заключена в бюрото ми. Никой не е чул онова, нито е било презаписано. Така че, предполагам, някой е видял докладите ми. Но ти дори не си и помисляй нещо такова, Хари. Никой… Не може да бъде…
— Е, поне са разбрали, че сме открили хлапето и че може да се окаже важно. Това какво ти говори? Трябва да има замесен някой отвътре.
— Хари, това е празна работа. Би могло да бъде по хиляди начина. Както каза ти, ние го спипахме на улицата. Може би някой е наблюдавал. Приятелите му, онова момиче… Всеки би могъл да се изтърве пред някого, че сме търсили Шаркай.
Бош се помисли за Люис и Кларк. Те сигурно бяха видели, когато той и Уиш задържаха момчето. Каква игра играеха онези двамата? Нищо не се връзваше.
— Шаркай беше едно упорито малко копеленце — рече той. — Нима мислиш, че просто така би влязъл с някого в тунела? Според мен той не е имал никакъв избор. И за да направи това, значи онзи е бил някой със значка.
— Или някой с пари. Добре знаеш, че той би тръгнал с всеки, който има пари.
Тя не бързаше да запали двигателя на колата. Стояха замислени, докато накрая Бош каза:
— Това с Шаркай беше съобщение.
— Какво?
— Съобщение за нас. Не разбираш ли? Оставили са моята визитка у него. Обадили са се по линия, от която обаждането не може да бъде проследено. И са го оправили в тунел. Искат да ни покажат, че те са свършили всичко това. Искат да сме наясно, че имат човек вътре. Те просто ни се присмиват.
Тя запали колата.
— Накъде да карам?
— Към Бюрото.
— Хари, внимавай с тая работа за вътрешния човек. Ако се опиташ да я пробуташ, и се окаже, че не е истина, може да предоставиш по този начин на враговете си възможността да ти видят сметката.
Враговете ли, помисли си Бош. Кои ли са ми враговете този път?
— Аз убих онова хлапе — рече той. — Най-малкото, което смятам да направя, е да открия кой го е извършил.
Бош се загледа през прозрачната завеса в приемната надолу, към гробището за ветерани, докато Еленър Уиш отключваше вратата към канцелариите на Бюрото. Мъглата още не беше скрила полето с надгробни камъни и отгоре те приличаха на хиляди призраци, измъкнали се едновременно от ковчезите си. Бош виждаше тъмното петно на дупката, изкопана върху билото на хълма в северния край на гробището, но все още не можеш да каже за какво беше направена. Приличаше много на общ гроб — Един голям ров на хълма, една голяма рана. Изкопаната пръст беше покрита с листове черен полиетилен.
— Искаш ли кафе? — каза Уиш зад гърба му.
— Разбира се — отвърна той. Дръпна се назад от завесата и я последва към стаята. В Бюрото нямаше никой. Влязоха в служебната кухничка и той я наблюдаваше, докато тя поставяше смляно кафе във филтърната цедка на машината и я включваше. Стояха, без да говорят, и гледаха как кафето бавно изтича в кръглата стъклена каничка върху нагряващата плочка. Бош запали цигара и се опита да мисли само за предстоящото кафе. Тя махна с ръка срещу дима, но не му каза да угаси цигарата.
Когато кафето стана готово, Бош го поиска черно и то прониза всички негови органи като изстрел. Той си напълни втора чаша и отнесе и двете до оперативната стая. Припали Цигара от фаса на първата и се настани зад временно отреденото му бюро.
— Тая ще ми е последната — рече той, когато забеляза, че го гледа какво прави.
Еленър си наля чаша вода от шишето, което извади от бюрото си.
— Никога ли не ти свършват водните запаси? — запита той.
Тя не обърна внимание на въпроса му.
— Хари, не можем да обвиняваме себе си за Шаркай. Ако го направим, то значи, че ще трябва да пазим всеки, с когото разговаряме. Трябва ли да отидем да грабнем майка му и да я поставим под свидетелска закрила? Ами онова момиче от мотела, което го познаваше? Виждаш ли — шантава работа! Шаркай си беше Шаркай. Живееш ли на улицата, на улица-та умираш.