— Надникнах в канцеларията на Рурки. Вече беше изпратил повечето от бумагите, които му оставих, в архивите. Бележката за хипнозата обаче беше все още там, където я оставих, значи не я е видял. Взех я, понеже вече няма нужда от нея, пък и по-добре да не я вижда.
Хари хвърли един поглед на листа, сгъна го и го прибра в джоба си.
— Да ти кажа право — рече тя, — не мисля, че оттук би могло да изскочи нещо. Искам да кажа, че не виждам така нещата… Пък и Рурки е технократ, а не убиец. Както се бяха изразили по твой адрес онези от лабораторията за изследване на поведението, той не би прескочил определени граници за пари.
Бош я погледна и изпита желание дай каже нещо приятно, да я върне отново на своя страна. Обаче не можеше да измисли нищо и не разбираше този нов хладен повей в държанието й.
— Забрави това — рече той, а после, гледайки списъците, запита: — Докъде стигнахте при проверката на тези хора, които не са декларирали липси?
Тя погледна в разпечатката, където Бош току-щр беше оградил списък „Б“. Той съдържаше деветнайсет имена.
— Проверихме дали всеки от тях има криминално досие — започна Уиш. — Обадихме им се по телефона, а после се срещнахме и лично. Ако някой от агентите започнеше да изпитва странно усещане или пък нечия история не се връзваше добре, друг агент продължаваше разпита. Просто за да има и друго мнение. Аз самата не участвах в това. Бях включена в екипа, който работеше навън. Ако някое име от тези те заинтересува, бих могла да поискам копие от разпитния протокол.
— Какво ще ми кажеш за виетнамските имена от списъка? Преброих тридесет и четири наематели на сейфове с виетнамски имена, от тях четирима са в списъка на онези, които не са декларирали липси, и един в „задънения“ списък.
— Ами какво мога да ти кажа за виетнамците? Нищо повече, отколкото за китайците, корейците, белите, черните и латиноамериканците. Всички имат равни шансове да станат бандити.
— Да, обаче при Медоус имаме връзка с Виетнам. Сега стигнахме до Франклин и Делгадо, които вероятно също са замесени. А и тримата са служили във военната полиция във Виетнам. После имаме „Рота Чарли“, която може да има, а може и да няма връзка с всичко това. Така че след като Медоус вече е бил заподозрян и вие сте започнали да ровите из военните досиета на „тунелните плъхове“, не направихте ли нещо повече по отношение на виетнамците от списъка?
— Не… О, да. Проверихме всички наематели от други националности, да видим от колко време са тук и дали пребивават легално. Но само толкова. — Тя замълча за момент. — Не мога да разбера накъде биеш. Вярно, в това направление не се потрудихме кой знае колко, но и Медоус все още не беше заподозрян, поне до няколко седмици след обира. После обаче повечето от тези хора бяха разпитани. След като се съсредоточихме върху Медоус, не си спомням да сме се връщали назад, за да проверяваме дали някои от имената в списъка не се връзват по някакъв начин с неговото. Смяташ, че Някой от виетнамците би могъл да е замесен ли?
— Не знам какво смятам. Просто търся връзки. Съвпадения, които не са съвпадения.
Бош извади от вътрешния джоб на сакото си бележник и започна да преписва в него имена, рождени дати и адреси на виетнамци, които са държали сейфове. Най-отгоре в своя списък той постави четиримата, които не бяха декларирали Липси, и този от „задънения“ списък. Тъкмо беше довършил писането и затвори бележника, когато в стаята влезе Рурки, с все още мокра от сутрешния душ коса. На лицето му беше изписано „ШЕФ“. Той видя Бош и Уиш, след което погледна часовника си.
— Почнали сте отрано, а?
— Свидетелят ни беше убит — рече Уиш с каменно лице.
— Господи! Къде? Има ли някой задържан?
Уиш поклати глава и погледна към Бош с изражение, което го предупреждаваше да не започва нищо. Рурки също погледна към него.
— Има ли това връзка с нашия случай? — рече той. — Някакво доказателство по него?
— Така смятаме — рече Бош.
— Господи!
— Ти го каза — рече Бош.
— Да вземем ли случая от полицията и да го прикрепим към разследването на Медоус? — запита Рурки, гледайки право в Уиш. Явно Бош не участваше при вземането на решение. Тя не отговори и затова Рурки допълни: — Трябвало ли е да му предложим закрила?
Бош не можа да се въздържи:
— От кого?
Един мокър кичур коса падна върху челото на Рурки. Лицето му стана тъмночервено.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Откъде знаеш, че полицията е взела случая?
— Какво?
— Току-що попита дали да вземем случая от полицията. Откъде знаеше, че е техен? Ние не сме ти казали.
— Просто така реших. Бош, възразявам срещу подобни инсинуации и бих те пратил по дяволите. Нима намекваш, че аз или някой от… Ако искаш да изкараш, че има някакво изтичане на информация по служебна линия, веднага ще поискам вътрешно разследване. Но още отсега искам да ти кажа, че ако има такова изтичане, то не е от Бюрото.
— Ами откъде, по дяволите, би могло да бъде? Какво стана с докладите, които ти оставихме? Кой друг ги е виждал?
Рурки поклати глава:
— Хари, не ставай смешен. Разбирам чувствата ти, но искам да се успокоиш за малко и да помислиш. Свидетелят е бил взет от улицата и разпитан в холивудския участък, след което е бил оставен в младежки приют. А от известно време твоето собствено управление те следи, детективе. Съжалявам, но очевидно дори твоите хора ти нямат доверие.
Лицето на Бош потъмня. Почувства се предаден. Рурки можеше да знае за „опашката“ единствено от Уиш. Тя беше забелязала Люис и Кларк. Защо не беше казала нищо на него вместо на Рурки? Бош погледна към нея, но тя беше свела поглед към бюрото си. Той погледна отново Рурки, който клатеше глава.
— Да, тя забеляза, че те следят още първия ден. — Рурки се огледа наоколо из празната стая, очевидно желаейки да бе имал по-голяма публика. Местеше тежестта си от единия крак на другия като боксьор в своя ъгъл, който нетърпеливо чака да започне следващият рунд, за да стовари нокаутиращия си удар върху вече отпадналия противник. Уиш продължаваше да седи безмълвна зад бюрото си. В този момент на Бош му се стори, че се бяха прегръщали в леглото й преди милион години. Рурки каза:
— Може би трябва да огледаш себе си и своето управление, преди да започнеш да отправяш нелепи обвинения.
Бош не каза нищо. Просто стана и тръгна към вратата.
— Хари, къде отиваш? — извика Уиш от бюрото си. Той се обърна, погледна я за момент, после излезе.