Тя се изчерви, после хвърли поглед към вратата — навън бяха започнали да палят фойерверки.
— Харесва ли ти?
Хоукър не можеше да спре да се усмихва.
— Никога не съм те виждал такава.
— Взех я назаем от жената, която се грижи за Юрий — каза тя.
— Току-що го видях — каза пилотът. — Забавлява се.
Усмивката й се стопи.
— Поне веднъж.
— Какво има?
— Мор смята, че Юрий ще умре утре, когато камъните освободят енергията си.
— Какво? — смая се Хоукър. — Защо?
— Защото имплантът в мозъчната му кора не е медицинско устройство, а късче от руския камък.
И му разказа за разговора си с Мор. Хоукър се намръщи — сякаш нещо просто не им позволяваше да спечелят.
Лейдлоу отново се обърна към олтара, прошепна молитва и сложи свещичката, която държеше, при другите.
— Може пък и да не умре — каза Хоукър.
Тя го погледна през рамо.
— Избата долу — поясни пилотът. — От която нашият луд учен не ще да излезе, докато не открие тайната формула. Тя е на шест метра под земята. Може да го защити, както храмовете в Амазония и под водата изолираха камъните. По същия начин, както тунелът в Юка не позволява на бразилския камък да се свърже с нашия.
Даниел стоеше и го гледаше.
— Нали всъщност е скривалище — прибави той. — Защо да не я използваме точно като скривалище?
Очите й сияеха и го обзе усещането, че тя търси нещо в него. Че се пресяга към него.
— Не знам как можеш да твърдиш, че не ти е останала надежда — промълви Даниел. — Защото ти ми даваш надежда винаги, когато си до мен.
Тези думи го свариха неподготвен. Погледът й и гласът й го докоснаха по-дълбоко, отколкото обикновено позволяваше. За миг си помисли за начина, по който се развиваше животът му, за изгубените приятели, изгубените битки, някои от които бяха резултат от собствените му безразсъдно арогантни решения. Помисли си за срещата с Мор в африканското село на Девера, когато беше седял в черквата, неспособен да спи, да говори и да мисли.
— Последния път, когато влязох в черква, буквално целият бях в кръв — каза той. — Знаеш ли, чувствам се като Пилат. Понякога просто не можеш да я измиеш от ръцете си.
— Това може би е единствената ни обща черта. И аз се чувствам виновна за всичко. За Макартър, за Юрий, за Маркъс… За теб.
— За мене ли?
Тя впери очи в него.
— Не знам какво те преследва толкова мъчително. Но това е минало. Днес осъзнах, че не можем да го променим. Колкото и да се опитваме. С каквото и да разполагаме. Включително тези камъни.
Имаше нещо в гласа й, частично решение на собствените й проблеми, предположи Хоукър.
— Можем само да се борим за по-добро бъдеще — Прибави Даниел.
— С камъните.
— С всичко, с което разполагаме — отвърна тя. — За всички, които обичаме.
Продължаваше да го гледа втренчено и Хоукър отново изпита усещането, че търси нещо в него. Сякаш смяташе, че той крие нещо, и искаше да го извади наяве.
— Какво решение ще вземеш, ако зависи от теб? — попита накрая Даниел.
Пилотът я гледаше, в тишината на черквата. Отдавна беше изгубил вяра в повечето неща — правителства, църква, в самия себе си. И преди не понасяше леко мисълта, че решението лежи на неговите плещи, ала след пристигането им в Сан Игнасио това чувство се бе изострило.
— Ти си единственият от нас, който не е засегнат — напомни му Даниел.
— Хайде да видим какво ще открие Макартър — отвърна той.
— Току-що говорих с него. Не върви добре. Самият той не изглежда добре, тъй че не знам какво ще получим от него.
Тази новина не беше обнадеждаваща. Без превода на археолога можеха да разчитат само на догадките си.
— Е, какво ще е решението ти? — повтори тя.
— Повечето хора, които съм срещал, са жестоки — отговори Хоукър. — Всичко е само егоизъм и алчност. Искаш от мен да вярвам в човечеството? — Погледна разпятието, образа на изтерзания, окървавен Христос. — Ето какво ще направим.
Той се вгледа в очите й.
— Да се надяваме, че Макартър ще измисли нещо, защото ако използването на тези камъни вреди на теб, на него или на Юрий… — Хоукър поклати глава. — Тогава ще счупя камъка на безброй парченца. Та ако ще и целият свят да изгори.
Очите й се бяха впили в неговите. Тя не мигаше, не помръдваше, не говореше. Просто безмълвно го гледаше. И Хоукър не знаеше дали това е добър, или лош признак.