— Ще боли — предупреди я Хоукър.
Лейдлоу едва не се засмя.
— Не чак толкова, колкото ще те заболи теб, ако не побързаш.
Той взе един скалпел от аптечката, избърса го със спирт и го вдигна над гърба й.
Даниел здраво прегърна възглавницата и затвори очи. Опита се да се съсредоточи върху нещо друго, за да не мисли за болката. Усети дланите му върху голата си кожа, топли, силни и тежки. Кракът му здраво притисна бедрото й. Усещането на тялото му върху нейното я разсейваше, караше я да мисли за друго.
Внезапен допир на нещо студено я накара да се напрегне — ледено кубче, за, да вцепени кожата и. Тя рязко си пое дъх и го задържа. По лопатката й се стекоха няколко капки вода. Едната се плъзна към хълбока й и оттам по корема й.
Настръхна. Прииска й се да му каже да почака. Да се обърне, да го притегли към себе си и да се люби с него, преди да се случи всичко това. Ала времето да се наслаждават на живота беше изтекло.
— Готова съм — каза тя.
Усети дланта му тежко да натиска рамото й и да го задържа неподвижно, после острието на скалпела направи плитък разрез в кожата й. Даниел се напрегна, за да не извика от болка.
59.
Отново в собствените си дрехи, с бинтовано рамо, Даниел отиде в черквата заедно с Хоукър. Носеше раницата с камъка, а той — аптечката с антибиотиците на Макартър.
По пътя Даниел се опитваше да овладее бушуващите в нея емоции, да потисне желанието си да каже на Хоукър да я прегърне и да я целуне. Трябваше да се стегне, да действа професионално.
Изваденият от гърба й миниатюрен предмет се оказа радиоактивно топче, изотоп, който със съответната техника можеше да бъде засечен от разстояние, фактът, че не са й имплантирали предавател, беше логичен. Щом знаеше за камъните, Кан разбираше, че такова устройство няма да функционира дълго в близост до тях. Топчето бе просто решение на проблема. Даниел предполагаше и се надяваше, че става дума за слабо радиоактивен изотоп с кратък период на полуразпад, който не причинява сериозни увреждания, ала не можеше да е сигурна.
Така че уви топчето в кърпа и го прибра в изолираната с олово кутия, в която носеше камъка. После с Хоукър побързаха да намерят Макартър. Възнамеряваха да тръгнат веднага, да отвлекат вниманието на силите на Кан от селото и да подхвърлят изотопа по пътя с надеждата да ги заблудят.
Влязоха в черквата и заслизаха към избата.
— Професоре? — подвикна Даниел.
Чу трясък и затича надолу.
Археологът лежеше до преобърнатата маса. Двамата се втурнаха към него.
— Професоре — повтори тя, докато му помагаха да се изправи.
Макартър беше плувнал в пот.
— Гори — каза Даниел. — Какво стана, професоре?
— Не можех… — промълви Макартър. — Не мога да…
Тя допря длан до челото му. Наистина гореше.
Макартър бръкна в джоба си и извади антибиотиците, които се беше преструвал, че пие през последните пет дни.
— Съжалявам — каза отпаднало. — Исках да я видя пак. Мислех си, че камъкът ще я доведе при мен. Ще я направи истинска.
— Трябва да те качим горе — заяви Даниел.
Хванаха професора от двете страни и го поведоха по стъпалата.
— Опитах се да разбера, но не успях — продължи Макартър. — Не мога да мисля.
— Какво откри? — попита Хоукър.
— Камъните. Ще изцелят Земята.
— Земята ли?
— Да — немощно потвърди ученият.
Следващия въпрос зададе Лейдлоу:
— А Черното слънце? Какво прави слънцето?
— Не слънцето — отвърна Макартър. — Земята.
Тя погледна Хоукър, но той само сви рамене.
— Какво искаш да кажеш, професоре? — попита Даниел.
— Земята затъмнява слънцето… То идва… — археологът се отпусна в ръцете им, почти изпаднал в безсъзнание, — оттук долу…
Вече трябваше да го носят, деветдесеткилограмова парцалена кукла. Изглеждаше на ръба на бълнуването.
Изкачиха стъпалата и влязоха в черквата.
— Съжалявам — отново каза той. — Исках да я видя пак.
Даниел не знаеше какво да каже.
И тогава Хоукър каза:
— Ще я видиш.
Думите му я изненадаха, както страшно много неща в него. Не знаеше дали той просто иска да успокои Макартър, или си вярва, но начинът, по който ги изрече, категорично и убедено, показваше, че по-скоро е второто.
— Навън — каза тя. — Хладният въздух ще му смъкне температурата поне малко.