Затича, без да се опитва да се крие в шубраците: самолетът вече го бе видял. Можеше да се надява само да намери истинско убежище. Хребетът пред него изглеждаше подходящ.
Докато се провираше през храстите, безпилотният самолет профуча толкова ниско над него, че за малко да го забърше.
Хоукър хвърли поглед към късите му криле и се благодари, че машината явно не е снабдена с оръжие. После чу, че се приближава и втори самолет; последва остър писък на неуправляема ракета.
Хоукър се хвърли на земята. Ракетата го подмина и избухна трийсетина метра нататък. Той усети ударната вълна, както и силна топлина, но се намираше достатъчно далече.
Когато и вторият самолет прелетя над него и започна да завива, Хоукър спринтира нагоре, закатери се между камъните и се прикри зад скалите под хребета.
Засега беше в безопасност. Потърси самолетите с поглед. Бяха се издигнали по-високо и лениво описваха кръг над него като механични ястреби. Това можеше да означава само едно: те бяха кучетата, пратени да не позволят на дивеча да избяга. Истинските ловци още не бяха пристигнали.
63.
Под прицела на оръжията принудиха Даниел да се върне в къщата.
Мъжът, който се представи като Саравич, я последва. Доведоха отец Доминго и още неколцина местни. Сред тях беше и Мария, жената, която се грижеше за Юрий и бе дала роклята на Даниел. Заповядаха им да коленичат.
— Пуснете ги — помоли Даниел. — Те нямат нищо общо с мен.
Иван надигна към устата си бутилка водка.
— Заблуждаваш се, госпожичке. Тези хора са тук единствено заради тебе. Те крият момчето, както го криеше ти.
Даниел погледна хората на руснака — млади, със сурови лица, същия тип мъже, каквито бяха дошли в хотела. Несъмнено щяха да искат да отмъстят за другарите си. Виждаше го в очите им.
А Иван… Иван имаше вид на човек, който е вършил тази работа и преди, който я върши от много отдавна.
За пръв път от години Даниел изпита страх, който не можеше да овладее.
Накараха я да коленичи до отец Доминго.
— Къде е момчето? — попита Саравич.
Тя не искаше да предава Юрий, но беше сигурна, че ако не го направи, руснакът ще убие всички.
— Не знам.
— Лъжеш! — извика той и яростно я удари по слепоочието с пистолета си — беше „Макаров“.
Даниел падна. Мъжът се прицели и стреля. Гърмежът разтърси стаята. Всички подскочиха. От дупката в пода, само на сантиметри от лицето на Лейдлоу, се вдигна прах.
Тя предпазливо се надигна и отново застана на колене. Саравич се отдръпна и отпи голяма глътка водка, като човек, готвещ се за нещо, което не иска да направи, ала не може да избегне.
— Вече претърсихме черквата, къщата на тази жена и всички останали на улицата. Момчето го няма.
— Той изчезна — каза Мария. — Не знаем къде е. Сигурно е избягал.
Руснакът заобиколи зад нея, приближи се до лежащия на пода Макартър, перна с пръст интравенозната система и отбеляза:
— Не изглеждаш много добре. Може би трябва да те отърва от мъките.
— Не ме е страх от вас — промълви професорът.
Даниел затаи дъх: съзнаваше, че този отговор може да разяри Саравич. Поотпусна се едва когато стъпките му се отдалечиха от Макартър.
Иван отново застана пред пленниците, впери очи в тях и размаха показалец.
— Всички твърдите едно и също — каза като че ли одобрително. — Само че и най-добре скалъпената лъжа не може да се сравнява с истината.
Лейдлоу отчаяно търсеше спасителен изход. Струваше й се невъзможно — четиримата млади руснаци стояха на изхода и макар че оръжията им бяха насочени към пода, всеки момент можеха да стрелят. Саравич се разхождаше из стаята и тя усещаше, че търпението му се изчерпва.
Стъпките му отекваха по дюшемето, бавно и тежко.
Той приклекна пред нея.
— Знаеш как ще свърши това. Ще убия всички, тебе накрая. Пощади ги. Кажи ми къде е момчето.
Даниел заби очи в пода. Не искаше да го погледне в очите и се надяваше да скрие факта, че не е способна да овладее емоциите си. Ала от чувство за пълна безизходица по лицето й започнаха да се стичат сълзи, закапаха по голия дъсчен под.
Тя стисна клепачи, силно. И когато ги отвори, сълзите бяха секнали. Борбеността й се беше върнала.
Лейдлоу вдигна глава и заяви твърдо:
— Знам кой си ти, Иван Саравич. Знаят го и онези, за които работя. Ние се грижим за своите. Човек от твоето време би трябвало да е наясно какво означава това.