Хоукър запълзя към центъра на островчето. Видя противотежести и въжета. Видя лоста, за който му бе казал отец Доминго.
Мор настъпваше педала до дупка, но светлината навън помръкваше. Чудовищните врати на планината Юка се затваряха.
— Двайсет и девет… двайсет и осем… двайсет и седем…
Камионът навлезе в широката част на тунела и почти в същия момент от лявата му страна изскочи втората бронирана кола. Мор рязко зави към нея.
Разнесоха се изстрели и куршумите изсвириха в кабината. Един разби огледалото и Мор потрепери. Друг го улучи в ръката и тя се свлече от волана.
Камионът изведнъж промени посоката си, едната предна гума избухна и грамадната машина тежко се стовари настрани, продължи да се пързаля към изхода и спря на пет-шест метра от вратите.
— Двайсет и три… двайсет и две… двайсет и едно…
Мор погледна през разбития преден прозорец. По лицето му се стичаше кръв, не можеше да отвори едното си око. Ала все още имаше шанс.
Грабна сакото си, измъкна се от останките и запълзя към стесняващата се ивица светлина.
Чу вой на клаксони.
— Деветнайсет… осемнайсет…
Внезапно установи, че не може да се движи. Обърна се и се напрегна да погледне с подутото си око.
Стекър беше настъпил полите на сакото му и го гледаше отгоре като собственик, хванал каишката на непокорното си куче.
— Закъсня — каза той и дръпна сакото от ръката му.
Вратите се затвориха с оглушителен металически трясък.
Директорът на ЦРУ провери сакото, но установи, че джобовете му са празни.
Петнайсет… четиринайсет.
— Тук нищо — извика един от полицаите от кабината на преобърнатия камион.
— Къде е? — изрева Стекър.
Мор го гледаше, целият окървавен и треперещ.
— Не е у мен.
На лицето на Стекър се изписа пълно объркване, но след миг, изглежда, той разбра и се обърна назад към тунела.
— Ахига!
В една далечна на част на тунела в Юка, в горния край на вентилационна шахта, която служеше за авариен изход, Натаниал Ахига чу системата да отброява последните секунди и натисна капака.
— Три…
Виеше му се свят от мрака, страхуваше се да не падне. Отново натисна тежкия капак, но едва успя да го помръдне.
— Две…
Ахига изруга и най-после успя да отвори капака. Палещото слънце на Невада го заслепи. Той се изтърколи на планинския склон и вдигна камъка нагоре.
— Едно…
Хоукър се хвърли към лоста.
— Вярвам — прошепна и го натисна.
Противотежестите се освободиха. Тежките камъни се спуснаха в тунели от двете страни на шахтата и въжетата с невероятна скорост започнаха да се навиват на метални макари. Пилотът чу как нещо се издига нагоре към него. Каменните блокове се отместиха и четвъртият камък изскочи на повърхността.
Хоукър го видя само за миг, защото светът потъна в тишина, а после всичко изчезна в ослепително бял блясък.
69.
Хоукър осъзна, че е дошъл на себе си и че следователно е жив, когато кънтенето в главата му стана прекалено силно, за да може да го понася. Свести се проснат по гръб на каменистата земя, с някаква кърпа върху очите.
Тишината му се струваше пълна — тъкмо обратното на онова, което си спомняше.
Опита се да помръдне, но установи, че е прекалено болезнено.
— Хоукър? — повика го някой. — Чуваш ли ме? — Гласът беше нежен, но тревожен. Гласът на Даниел.
Успя да раздвижи ръка и се опита да я вдигне към кърпата, ала силите му не стигнаха дори за това.
Даниел смъкна кърпата от очите му.
Отначало видя само сенки, светли петна и очертанието на лицето й. Постепенно погледът му се фокусира и се появиха детайли. Тя беше мръсна, но Господи, колко бе красива!
— Какво стана? — Думите застъргаха в гърлото му, сухи като пясък.
— Успя да извадиш камъка — каза Даниел. — Импулсът те запрати на трийсет метра и ти падна във водата.
Хоукър я погледна — дрехите й бяха мокри и кални.
— И ти ме извади, така ли?
— Не исках да се удавиш.
Беше й задължен. Опита се да се надигне и Даниел му помогна.
— Колко време бях безсъзнание?
— Два часа. Вече си мислех, че сме те изгубили.