Мор отново се прокашля.
— С други думи, трябва да се преструваш, че все още бягаш. Което означава, че се налага да напуснеш Съединените щати в рамките на двайсет и четири часа.
Думите се забиха в сърцето му като нож. Той погледна Даниел. Не беше сигурен.
— Дайте ми няколко часа да си помисля.
— Имате ги — заяви президентът.
С това срещата приключи. Стекър напусна веднага като мърмореше нещо под нос. Хендърсън се ръкува с тримата герои и замина с агентите от Секретната служба. Мор остана да поговори с Лейдлоу, преди да си тръгне.
Накрая Хоукър, Макартър и Даниел останаха сами и се спогледаха.
— Какво ще правиш? — попита Хоукър професора. — Може би и ти трябва да постъпиш в НИИ. Тъй де, щом искат да вземат мен, трябва да са съвсем отчаяни.
Археологът се засмя.
— Не, благодаря. Имам син и дъщеря, и двамата са наследили очите на майка си. Ще им отида на гости и ще остана, докато ги докарам до побъркване. Дори може пак да се направя на Черния Мойсей.
Хоукър се засмя. Даниел също се усмихна.
— Най-малкото ще мога да разказвам на внуците си страхотни истории, докато са още малки, за да ми вярват — прибави Макартър.
Лейдлоу го прегърна.
— Обаждай се.
— Непременно — обеща той.
После се ръкува с Хоукър и двамата се прегърнаха.
— Не се забърквай в неприятности — посъветва го пилотът.
— На добър час — отвърна Макартър. — Каквото и решение да вземеш.
След като професорът си тръгна, Хоукър се вгледа в очите на Даниел. И за миг потъна в тях.
— Е, какво ще правиш? — попита тя.
— Не знам. Ще ми помогнеш ли да реша?
— Да.
— Трябва да отида да си събера багажа, преди сестрата да го е изгорила — каза Хоукър.
— Имаш багаж?! — изненада се тя.
— Имам едно-друго.
Даниел се усмихна.
— Добре. Тогава ще се чакаме долу.
Даниел се върна в стаята си, радостна, че си тръгва, развълнувана от възможността да се завърне в свободния свят.
Докато си събираше вещите, вратата се отвори. С периферното си зрение тя зърна букет цветя.
— Можете да ги дадете на друг пациент — весело каза Лейдлоу. — Аз си отивам.
— Чудесно — отвърна мъжки глас.
Глас, който не можеше да сбърка.
— Маркъс? — Тя рязко се обърна към бившия си годеник. — Какво… Какво правиш тук?
Изглеждаше добре, в страхотна форма. Сериозен, както винаги.
— Изнудих Арнолд — отвърна той. — Исках непременно да те видя.
— Защо? Не, не исках да кажа това. Просто… Тъкмо си тръгвах. Щях да дойда да те видя утре.
Усещаше, че равновесието й е нарушено. Беше имала намерение да се срещне с него веднага щом я изпишат от болницата, но не го очакваше да дойде. Колебаеше се как да реагира. Не се чувстваше готова. Единственото, което успя да каже, беше:
— Подстригал си се.
— Няколко пъти. Минаха осем месеца.
Маркъс се приближи и се прегърнаха. Даниел все още не знаеше какво да каже.
Хоукър благодари на сестрата, че не е изхвърлила часовника и химикалката му, с които се изчерпваше багажът му.
— Той не работи — каза тя и посочи часовника.
Хоукър знаеше. Циферблатът беше напукан, стрелките бяха замръзнали в точния момент на импулса. По причини, които се затрудняваше да обясни, той не искаше да се раздели с него. Часовникът бе доказателство за случилото се. Доказателство, че човек може да направи добро за другите въпреки ужасяващата цена.
— За мене работи — отвърна пилотът.
Сестрата му отправи поглед, който загатваше, че се е оказал още по-луд, отколкото си е мислила. Хоукър излезе от стаята и закрачи по коридора.
Даниел седеше на леглото. Маркъс седеше до нея и я държеше за ръка. Толкова познато и в същото време толкова странно усещане.
— Случиха се толкова много неща — каза тя. — Не знам откъде да започна.
— Кои те отвлякоха? — попита Маркъс.
Тя понечи да му отговори, но думите заседнаха в гърлото й. Той вече не работеше в Института, нямаше право да знае.