— Ясно — въздъхна Маркъс. — Пак старата песен.
Даниел го погледна с очи, молещи за разбиране.
Той явно разбра посланието.
— Нося ти нещо. Знам, че не се държах добре, когато замина, но нали сега си тук…
И извади от джоба си кутийка за пръстен.
Даниел не протегна ръка да я вземе.
— Знам, че се карахме за работата ти и за това, че пак се връщаш — продължи той. — Но сега, след като всичко приключи, каквото и да си правила, няма да допуснем пак да се стигне до онези скандали.
Маркъс беше прав, но тя имаше нужда от малко време.
— Марк, тогава ти казах много жестоки неща — започна Даниел. — Сърдех ти се, че не ме подкрепяш.
— Не исках да отиваш, защото се тревожех за теб и не ми харесваше, че ме изоставяш. Тъй че и аз имам също толкова голяма вина.
Може би времето наистина променяше нещата и най-после казваха нужните думи, а не се стремяха просто да спечелят спора.
— Знаеш, че може да се получи — прибави той. — Знаеш, че беше хубаво, преди да се поддадем на самолюбието си.
Маркъс отвори кутийката. Естествено, диамантът бе съвършен.
По пътя за асансьора Хоукър мина покрай сестринския пункт и получи цял куп усмивки.
— Хубав ден, а? — попита той.
— Ами да, тръгвате си — отвърна една от сестрите. — Готвим се да го отпразнуваме.
Хоукър не можа да не се засмее.
Кочи се на асансьора и слезе на първия етаж. Оттам отиде в стаята на Даниел. Чу я да разговаря с някого и надникна вътре. Седяха на леглото и се държаха за ръце.
Изненадан, той бързо се отдръпна. Почувства се като натрапник и заотстъпва. За да се блъсне право в Арнолд Мор.
Мор го погледна, подмина го и погледна през открехнатата врата, после се обърна.
— Кофти момент — отбеляза Хоукър.
— Нещата имат дълга предистория. Ако бях на твое място, щях много да внимавам — посъветва го директорът на НИИ.
Пилотът стисна зъби. Когато хората са под напрежение далеч от дома си, понякога се случват разни неща, но в нормалния свят е различно. Отчаяно му се искаше да поговори с Даниел, да й каже какво изпитва, въпреки че тя и без това знаеше или се досещаше за повечето. Ала до какво щеше да доведе това? Даниел си тръгваше от болницата и се готвеше за последен заход към нормалния живот, живот без кръв, смърт и опустошения на всеки ъгъл. Точно както я бе посъветвал. Как сега да я помоли да не го прави, по дяволите?
— Добре че не си на мое място.
Мор кимна, пъхна ръце в джобовете си и огледа коридора. После попита:
— Взе ли решение?
— Да, съгласен съм — реши точно в този момент Хоукър. — Пращай ме където трябва.
Мор бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл.
— Вътре има инструкции, както и нови документи. Навън те чака кола и билет за международното летище в Маями, откъдето ще вземеш друг самолет.
Хоукър впери очи в него. Променяше си мнението за този човек. Предполагаше, че през следващите пет години ще водят много спорове, но поне знаеше, че може да му има доверие.
— Ще ти върна парите — каза той — Когато изтекат тези пет години.
— С лихва ли? — попита Мор.
— Едва ли.
Мор сви рамене.
— Струваше си да опитам.
Хоукър взе документите и го предупреди:
— И гледай да не я замесиш пак в нещо.
— Един път стига — увери го Мор.
Пилотът кимна и неохотно тръгна към вратата в дъното на коридора.
— Предай й сбогом от мен.
— Непременно — обеща директорът на НИИ.
Даниел извади пръстена от кутийката. Фасетите отразиха светлината и заискриха почти като бразилския камък. Беше ужасно красив. Ала красивите неща вече не й въздействаха. Всъщност никога не й бяха въздействали. Тя му го подаде.
— Не ми се сърди.
Сърдеше й се, разбира се. Но това нямаше значение — тя беше решила нещо в Сан Игнасио, още преди да целуне Хоукър, нещо, свързано с това, че трябва да се живее за бъдещето.
— Върнах се в НИИ, защото трябваше — продължи предишната тема тя. — Но и защото исках.
— Защо? — попита Маркъс.
— Ти харесваш своя живот. Обичаш да преподаваш, обичаш приятелите си и университета. Допада ти консултантската работа, лобистката фирма. Но за мен тези неща не означават нищо.
— Ще свикнеш с тях.
— Не искам с нищо да свиквам.
Маркъс дълбоко си пое дъх и извърна поглед, сякаш се опитваше да се овладее.