— Не те съжалявам — рече Даниел. — Ти имаш почти всичко, което искаш. Раниха те и едва не умря, и вместо да се завреш в някоя дупка, продължаваш да живееш и да строиш своя империя. Единственото, което ти носи болка, съм аз.
— Невинаги е така — убедено заяви той.
— Да, невинаги. Но изобщо не бива да е така. Ако остана и живея твоя живот, вечно ще негодувам, защото мястото ми не е там. А ако продължа да работя в НИИ, ти вечно ще се тревожиш за мен и ще си спомняш за случилото се с теб. Не искам нито едното, нито другото.
— А какво искаш?
— Не знам — откровено призна Даниел. — Но няма да се откажа да търся, докато не открия.
Видът му показваше, че е готов да премине към преса по цялото игрище, да положи всички усилия, за да промени решението й, ала не го направи. Прибра пръстена, затвори кутийката и се изправи. Последва дълго мълчание.
— Печелиш — каза накрая той.
— Никой не печели — възрази Даниел.
Маркъс се наведе към нея, тя го прегърна и той си тръгна.
Тя го проследи с поглед. Знаеше, че пак го е наранила, но имаше чувството, че най-после е постъпила правилно за всички, включително за себе си. След малко събра останалия си багаж и излезе в коридора, където завари Мор.
— Добре ли си? — попита той.
— Да. — За пръв път от доста време беше сигурна в това. — Добре съм.
— Видях Маркъс да си отива. Няма ли да се прибираш вкъщи?
— НИИ е моят дом.
Мор се усмихна.
— Къде е Хоукър? — Даниел се огледа.
— Замина.
Сърцето й сякаш спря. Това бе невъзможно. Ако Хоукър потънеше в мъглата, можеше никога повече да не го намери.
— Майтапиш се. Спомена ли къде отива?
— Не — отвърна Мор. — Но ще се обади, когато пристигне.
— Какво искаш да кажеш?
— Той прие сделката — поясни директорът на НИИ.
— Сериозно?
— Аха. Виж сега, трябва ми някой, който да осъществява връзката с него. Някой, който може да го контролира или да гледа да не се забърка в нещо. Мислех си за Карсън, Паломино или…
Даниел го изгледа свирепо.
— Само да си дал тази работа на друг! Направо ще те убия!
— Ами… — престори се на уплашен той. — Понеже не мога да си позволя разходите около погребението… Ще я възложа на теб.
71.
Хеликоптерът „Бел Джетрейнджър“, с който пътуваше Хоукър, прелетя над блатата на Южна Флорида и се спусна към пистата в един далечен ъгъл на международното летище в Маями.
От НИИ или ЦРУ бяха съобщили местонахождението му на Държавния департамент — съставна част от легендата, която щеше да поддържа сега. В резултат маршалската служба на САЩ и ФБР несъмнено вече го издирваха, може би дори в Маями. За да запази легендата си, трябваше да продължи да бяга. Е, беше свикнал.
Докато вертолетът кацаше, Хоукър гледаше през прозореца равните простори на Флорида. Беше топло и влажно, съвсем различно от ледения Вашингтон. Слънцето залязваше, отново гигантско оранжево кълбо, потъващо в мъглявото небе.
Според последните преценки полюсите щяха да възстановят нормалното си положение след трийсет и седем дни и подобно явление едва ли щеше да се наблюдава през следващите пет хиляди години.
Междувременно внимателно следяха появилото се над Централно Мексико сияние и бяха струпали там внушителни количества военна техника, но всички страни се бяха съгласили, че при невежа намеса има опасност от евентуална повреда на устройството.
Пренесоха Юрий в Сан Игнасио и го погребаха на осветена земя, мъченик, неизвестен на по-голямата част от света. Навярно така, и трябваше.
Хеликоптерът кацна в центъра на площадката и пилотът посочи един стар товарен самолет оттатък рампата.
Хоукър се ръкува с него, взе раницата си, скочи на асфалта и тръгна към четирийсетгодишния ДС-8 със сменени двигатели.
Въпреки че самолетът нямаше отличителни знаци, мъжете, които стояха до него, определено бяха бивши военни. Ветерани с трийсет години служба, ако се съдеше по вида им, по обветрените им уверени лица, късо подстриганата им сива коса и стоманените им очи.
Хоукър се насочи към тях.
— Вие трябва да сте нашият пътник — каза капитанът.
Хоукър кимна.
— Казвам се Самюълс — представи се ветеранът, стисна му ръката и посочи другия мъж. — Това е Хали, моят втори пилот. И за Бога, не ни казвайте името си, после ще трябва да ни подлагат на шестмесечно промиване на мозъка, за да го забравим.