Думите на Хендърсън накараха Стекър да се ококори.
Мор се опита да му ги разясни.
— В скелета, за който ти споменах имаше останки от съвършени протези — имплантирани или развити от живата кост. Въз основа на описанието и контекста му на откриване заключихме, че този човек е преживял силна мутация или дори умишлена генетична модификацията да оцелее в среда, съдържаща сярна киселина.
— Не мога да повярвам, че ти…
— Това не е шега — прекъсна го президентът. Говореше съвсем сериозно.
Шефът на ЦРУ изпуфтя. Мор не можеше да прецени дали им вярва, но поне престана да спори.
— Значи това нещо е проблем, така ли? — попита с въздишка.
— Да — потвърди директорът на НИИ. — И не е единственият. Един от моите хора, професор Макартър, изследва йероглифните сведения, които донесохме от Бразилия, и стигна до извода, че освен този камък има още три.
— Къде?
— Два в Централна Америка, един някъде в Централна Русия.
— Съобщили ли сме им за това? — попита Стекър президента.
Хендърсън поклати глава.
— Е, поне това е нещо. Пратил ли си някой да ги търси? — обърна се Стекър към колегата си.
— Сещаш ли се за начин да го направим тайно?
— Не. Правилен ход. — За пръв път се държеше дружелюбно. Това обаче не продължи много. — Добре, да речем, че вярвам във всичко това. Какво е заключението?
— Не сме сигурни — рече Мор. — Но стигнахме до един възможен извод: след хиляда години светът няма да е като този, в който живеем днес. Нашето предположение: радиоактивен фон, киселинни дъждове, атмосфера с въглерод и сяра.
— И този… камък… прави нещо по въпроса, така ли?
— Изглежда логично — сложи край на обясненията си Мор.
— Тогава защо ми го казвате?
Мор Погледна президента.
— Защото искам двамата да работите по това, двете организации — отвърна Хендърсън. — Привлечете най-големите умове, които сте в състояние да намерите.
— Защо точно сега?
Този път отговори Мор.
— Защото камъкът натрупва енергия, готви се за нещо голямо и праща сигнал, който се скъсява с всеки следващ импулс. И ще стигне до нула след единайсет дни. На двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета.
21.
Надвесена над очуканата бордова ограда на ръждясалия стар товарен кораб, Даниел се взираше в отдалечаващия се зад тях Хонконг. Бяха се качили на борда с подкуп и отплаваха в малките часове на нощта. Корабът бе натоварен догоре с части за двигатели и други промишлени стоки и държеше югоизточен курс към родното си пристанище Манила. Домът на самата Даниел се намираше много по-далече и ако не грешеше, щеше да мине много време, преди да го види отново.
Докато Хоукър гледаше Юрий, тя се опита да се свърже с Арнолд Мор по сателитния телефон.
— Слава Богу, че си жива? — възкликна някогашният й наставник. — Честно казано, боях се да не се случи най-лошото. По всички новини показаха взрива в небостъргача на Кан. По наши канали научихме, че неговата охрана убила доста хора. Обявили ги за терористи.
Тя си помисли за Петров.
— Мисля, че са били убити хора, които не са терористи. Но ние сме добре. Само че се тревожа за Макартър. Хоукър каза, че сте се чули.
— Той се свърза с нас малко след твоето отвличане — успокои я Мор. — Но оттогава не се е обаждал. Бил ранен, обаче твърдеше, че ще се оправи, тъй че нямам обяснение за мълчанието му. Пратил съм няколко групи да го търсят, но Мексико е голяма страна.
— Макартър ще избяга, ако ги види — отвърна Даниел, Знаеше, че археологът няма доверие на НИИ. — Дали не го е заловил Кан?
— Едва ли. Според нашите сведения китайците претърсват цял Юкатан, обаче няма никакви данни да са открили Макартър. Където и да се крие почитаемият професор, да се надяваме, че ще има благоразумието да си остане там. Тебе навярно ще те послуша, ако успеем да установим връзка.
След кратък размисъл Лейдлоу реши, че това е съмнително. Някога тя беше въвлякла учения в онова приключение, но сега самият той бе ентусиаст, напълно обладан от потребността да продължи нататък. Фактът, че не се е върнал в Щатите след случилото се, само го доказваше.
— Хоукър с теб ли е? — попита Мор.
Даниел погледна към предната част на палубата, където Хоукър се занимаваше с Юрий — учеше го да изпъва длан като крило, подлагайки я на вятъра. Момчето не говореше често, ала повтаряше движенията на някогашния пилот и лицето му грееше от радост.