Тази идея не й допадаше, не й харесваше мисълта да използва момчето в търсенето, но не можеше да допусне да го върнат в родината му.
— В такъв случай организирай пътуване за трима.
— Закъде?
— Само до Кампече. Нататък ще поема нещата аз.
22.
Професор Макартър излезе от старата кооперация и закуцука към центъра на Пуерто Азул. Беше се настанил там, защото не искаше да отседне в хотел, а и тъй като, за разлика от повечето пансиони в района, сградата имаше само вътрешен вход, водещ към стръмно скърцащо стълбище и коридор с пет врати, което, надяваше се, щеше да му осигури по-голяма сигурност.
Но главно защото му напомняше за апартамента, в който някога бяха прекарали медения си месец двамата с жена му — в същото рибарско градче, докато Макартър правеше разкопки на един час път към вътрешността на страната.
Не знаеше дали е от познатата обстановка, или заради странното видение, което му се беше явило във вигвама на шамана в Чиапас, но имаше усещането, че жена му е с него. Помагаше му. Бдеше над него.
На няколко пъти я бе виждал в сънищата си, едни приятни, други почти кошмарни. И от време на време, както на обществени места, така й сам в стаята си, се усещаше, че й говори на глас, без да се замисли, сякаш наистина е до него.
Намираше се в Пуерто Азул от три дни, след едноседмичен престой в планинското село. Донесените от Око антибиотици го бяха спасили — и от разпространението на бактериалната инфекция в тялото му, и от грижите на шамана. И макар че още не беше напълно излекуван, напусна Чиапас още щом, се изправи на крака.
По онова време не знаеше къде да иде. Предполагаше, че нападателите му са го сметнали за мъртъв, иначе нямаше да го оставят там, ала допускаше, че е възможно да е изтекла информация за разговора му с Мор или че действията на директора на НИИ за спасяването на Даниел са накарали противника им да допусне, че е жив.
Затова се скри, пусна си брада и не се върна в града и хотела, който с Лейдлоу бяха избрали за своя база (и където бяха оставили багажа си), а дойде в Пуерто Азул на северното крайбрежие на Юкатан, на сто и трийсет километра от Канкун.
Градчето привличаше съвсем малко туристи, само колкото присъствието му там да не е подозрително. Но макар и отдалечено от маянските обекти във вътрешността на страната и дори по крайбрежието, то все пак се намираше близо до района, в който двамата с Даниел очакваха да открият следващия от генериращите енергия камъни.
Макартър излезе на прашната улица и се отправи на ежедневната си разходка. Мина покрай хлапетиите, които бяха започнали да го наричат Moses Negro, Черния Мойсей. С бастуна, на който се подпираше, с пъхнатия под мишница бележник и с рошавата си побеляла брада той вероятно наистина приличаше на старозаветния законодател. В известен смисъл се чувстваше като него — опитваше се да отведе НИИ в нещо като обетована земя. Надяваше се, че няма да стигнат там след четирийсетгодишно лутане.
За да намери Забуления остров, Макартър бе сравнил наученото в бразилската пещера с маянски текстове от Мексико и Белийз. Бе използвай сателитни снимки, инфрачервена въздушна фотография и слухове, чути от селяни, които още живееха като едно време. Това ги отведе при езерото в кратера на Пулимундо, където откриха релефа на ахау Балам, царя ягуар. Професорът очакваше там да е и ключът за търсенето му, но получената информация беше мъглява и непонятна и стана малко по-ясна едва след като преведе нечетливите отпечатъци върху ленената си риза.
От установеното преди посещението им на Забуления остров знаеше следното. „Пътят започва с дух-водач, ахау Балам. Върхът на копието води от Големия град до Храма на воина. Там ще бъде открито жертвоприношението на душата. Оттам към Сияйния път, Стъпките на боговете и Жертвоприношението на тялото. С тях ще се вдигне Щитът на ягуара“.
Нямаше представа какво означава това. Изобразеният на откраднатия релеф цар не държеше нито щит, нито копие. Всички йероглифи бяха числа. Дори на стелата наистина да беше изобразен царят, или „ахау“, за когото разказваше легендата, Макартър не виждаше как това ще то отведе някъде. Все едно да намери инструкции, насочващи човек да тръгне по пътя до друг път и после да завие по трети път. Ядосан от неспособността си да разкрие значението на тези следи, археологът напусна убежището си. Имаше нужда от още информация.
Куцукаше по улицата, като се подпираше тежко на бастуна си. По средата на пътя до плажа стигна до интернет кафе и след като плати таксата, се настани на паянтовия стол пред компютъра.