И се опита да приведе позната на събеседника му аналогия.
— Нещо като Откровението на Йоан. Много библеисти ще ти кажат, че Апокалипсисът не е пророчество за края на времето, а завоалирано описание на тогавашни събития в Рим, свързани с гоненията срещу християните през първи век.
— Да, да, ясно — измърмори Мор и Макартър остана с впечатлението, че изобщо не го слуша. После обаче директорът го попита съвсем сериозно: — Известно ли ти е нещо, което да предполага обратното, нещо, на което може да се вярва?
— Има една стела, наричат я „паметник шест от Тортугеро“. Доста е повредена, но запазените йероглифи споменават за събитие в края на календара, след тринайсетия бактун — период от сто четирийсет и четири хиляди дни. Тази дата се пада на двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета. Тогава богът на промяната Болон Иокте щял да се спусне от Черното нещо и да изпълни… нещо.
Последва смаяно мълчание.
— Нещо — повтори Мор. — Какво имаш предвид под „нещо“?
Макартър сви рамене.
— Никой не знае. Йероглифите, които описват въпросните неща, са повредени. Също като онези, които открихме в Бразилия. Все едно са разбити нарочно.
— Значи маите не са били масово обладани от маниакален ужас от бъдещето, както ни карат да вярваме — отбеляза Мор.
— Да — потвърди археологът. — Може би само малка част от тях, като повечето апокалиптични секти, на които самото общество не обръща особено внимание.
— И все пак идеята се е съхранила — настоя директорът на НИИ. — Какво ти говори това?
Макартър се замисли над думите му. Какво търсеше Мор? Някаква недоказуема истина? Нейното съхраняване само потвърждаваше, че някаква група хора не е оставила историята да умре. Група в групата. Група от знаещи. Навярно жреците. Или дори някаква част от тях, която се е грижила датата и пророчеството да не бъдат забравени, въпреки отхвърлянето им от обществото и неговите водачи.
— Пазителите на пламъка — отвърна професорът.
— Но все пак става въпрос за фанатична преданост.
— А ако ти кажа, че имам нещо, което може да обясни фанатизма им, нещо, което показва, че на тази дата наистина ще се случи изключително важно събитие?
Макартър знаеше за какво намеква Мор. За истинския повод за разговора им, бразилския камък.
— Тогава ще ти отговоря, че може да има и други — отвърна ученият.
Отново последва мълчание, толкова дълго, че връзката все едно беше прекъснала. Този път Макартър усети пресмятането, което се криеше зад паузата. Обмисляне. Дори тревога.
— Добре ли спиш, професоре? — попита го накрая Мор.
Странен въпрос. Особено защото археологът от няколко месеца страдаше от ужасно безсъние.
— Не — призна той.
— Като всички нас — каза директорът на НИИ. — По-добре ела във Вашингтон.
— Запази ми билет — каза професорът.
Някакъв трясък го сепна и го върна в настоящето. Той рязко се завъртя. Друг клиент, още младеж, се беше изправил и бе съборил стола си.
Сърцето на професора туптеше бясно, ръцете му трепереха. Младежът и приятелката му се смееха, тя го съветваше да е по-внимателен.
Бяха американци. На якето на момичето бяха закачени няколко значки. Надписът на една гласеше: „2012-а: купонясвай сякаш няма да има утре“, втората намекваше за дългогодишното участие на Дик Кларк като официален водещ на новогодишното предаване на Ей Би Си от Таймс Скуеър: „2012: Новогодишното шоу на Кукулкан“.
Те просто си нямаха представа.
Наближаващата дата беше довела в Мексико хиляди туристи. Повечето от Америка, но също от Европа и Азия. Малцина идваха от искрен интерес — другите бяха тук, за да се радват на времето и поредния повод за забавления.
Макартър определено не можеше да ги обвинява, а и тяхното присъствие му помагаше да се скрие сред тълпите, докато двамата с Даниел провеждаха проучването си. Ала сега го тревожеше мисълта кой друг може да се крие в навалицата.