Младежът го погледна втренчено и изведнъж професорът изпита потребност да се махне.
Събра бележките си, излезе от мрежата и си тръгна. Когато изкуцука на улицата, хвърли поглед назад. Служителят и другите клиенти го наблюдаваха. За миг го обзе неовладяема параноя.
Бързо, макар и тромаво закрачи по тротоара. И какво, ако го бяха наблюдавали? Обикновени туристи на студентска възраст. Не бяха врагове. Не бяха врагове.
Чуваше тези мисли да отекват в главата му, мисли, които сякаш набираха сила, колкото повече се опитваше да ги пропъди.
— Помогни ми — прошепна Макартър на духа на покойната си жена. — Оливия, ако можеш, помогни ми, моля те.
Не чу отговор, разбира се, и забърза към единственото място, на което се чувстваше поне отчасти в безопасност: стаичката в пансиона. Трябваше да отиде там, да седне и да проучи разпечатките, необезпокоявано да си води записки и отново да се опита да открие смисъл в надписа от Забуления остров.
Хрумна му нова мисъл. Неговите бележки щяха да са изключително ценни за конкурентите им. Истинско съкровище, което можеше да бъде намерено или откраднато. Естествено, самият факт, че си води записки и документира заключенията си, го излагаше на опасност и навярно даже щеше да го направи излишен за враговете им, ако го заловяха.
Ако получеха бележките му, неговите размисли, за какво щеше да им е самият той?
Наложи си да се овладее. Не биваше да си позволява такива глупави мисли. Може би трябваше да се напие до забрава в някой бар. Вместо това обаче забави крачка и се помъчи да успокои дишането си. Тръгна по случайна уличка.
Трябваше да си води бележки и после моментално да ги унищожава. Може би с шредер? Или да ги изгаря? Или пък да ги пише върху нещо и да ги изтрива, без да оставя нито следа от направените изводи?
Трябваше му черна дъска. Елементарно, но съвършено решение. Това щеше да защити и самия него, и мисията. Но освен ако не я откраднеше от някое училище, едва ли щеше да намери черна дъска в сънливото рибарско градче Пуерто Азул.
Тази мисъл надвисна над него като гигантско препятствие. Изведнъж вдигна поглед и видя, че е в края на уличката, съвсем близо до пясъчния плаж. Беше отлив и пясъкът беше гладък, равен и достатъчно плътен, за да пише спокойно върху него.
И Макартър откри своята черна дъска.
23.
Хоукър усещаше, че нещата се раздвижват. Не само във физически смисъл, въпреки че и корабът напредваше към, открито море, а в по-личен план. Даниел беше приключила разговора с Мор и след като прибра телефона в чантата си, се насочи към него с решително изражение: отново на мисия.
— Как сте, момчета? — попита бодро.
— Страхотно — отвърна Хоукър. — Уча малкия да лети.
И отново разпери ръце като криле и Юрий повтори движенията му.
— Аз… — започна Лейдлоу.
— Даже няма нужда да го казваш.
— Трябва да се върна — продължи тя. — Макартър още е там и няма да се откаже.
Хоукър не вярваше на ушите си.
— Сигурна ли си, че говорим за един и същи човек?
— Хората се променят.
Хоукър не можеше да си представи, че Макартър се е променил толкова много, но явно онова, което търсеха, неудържимо го привличаше.
И двамата сте се побъркали по това нещо, съзнаваш го, нали?
— Да — отвърна Даниел. — Какво ще кажеш да се повозиш с нас на влакчето на ужасите?
— Искаш да дойда с тебе ли?
Тя погледна към морето. Колебаеше се, сякаш не знаеше точно какво иска.
— Няма да те лъжа — рече накрая. — Тази мисия е не по-малко странна от предишната. Може би даже по-странна. Не знам накъде отиват нещата, обаче знам, че Макартър е в беда.
— И се чувстваш отговорна за него.
Тя кимна.
— Освен това съм му длъжница. Тъй че хайде без извиване на ръце.
Хоукър въздъхна. За пръв път от десет години имаше шанс за нов живот: парите на Мор бяха в швейцарската му банкова сметка. Можеше да изчезне, да се превърне в някой друг и да напусне мрака на досегашния си свят. Представяше си плаж в Сен Тропе с прохладна напитка, топъл пясък и красавици наоколо. В най-безумните му фантазии с него идваше Даниел. Двамата можеха да обиколят света за сметка на Мор. Даже да ги прахосваха, парите щяха да стигнат за години.